Начало > България > Трансформациите на партийната система в България – причини и следствия
Трансформациите на партийната система в България – причини и следствия ПДФ Печат Е-мейл
Анализи и изследвания - България
Написано от Александър Величков   
Понеделник, 28 Май 2012 16:42

Александър Величков

     48-ми Конгрес на БСППрез изминалия месец май 2012 г. се случиха няколко важни събития за развитието на българската партийна система. Утвърдилата се през последните две десетилетия като „традиционна” десница на практика сама прекрати своето политическо съществуване. В лявото политическо пространство 48-ия Конгрес на БСП запази към момента целостта на партията, но повдигна въпроса за нейното бъдеще. Безспорен факт е, че политическите сили, които бяха в основата на прехода към демокрация и пазарна икономика са в идейна и електорална криза, породена от собствената им неспособност да се развиват и адаптират. И докато традиционните формации в десния политически спектър – СДС и ДСБ – са в период на необратим разпад, то БСП все още има шанс да се реформира и спре собствената си маргинализация.

 

     Трансформацията на партийната система е естествен процес, който не трябва да се приема еднозначно като позитивен или негативен. Сред повечето български политолози и социолози се е утвърдило разбирането, че през 90-те години на миналия век, непосредствено след началото на т. нар. „преход”, в България се формира партийна система с „две и половина” партии – БСП, СДС и „половинката” ДПС, играеща ролята на балансьор в системата. Постепенно обаче негативният или търсещият алтернатива вот започва да търси свое представителство в популистки формации като Българския бизнес блок на Жорж Ганчев. Първата коренна промяна в българската политическа система настъпва през 2001 г., когато една либерална партия се формира около личността на последния български монарх Симеон Сакскобургготски и печели убедително парламентарните избори. Всъщност това е и краят на съществувалата десетилетие партийна система с „две и половина” партии. Но докато лявото политическо пространство успява да запази своята монолитност, въпреки краткотрайната поява на Българската Евролевица и множеството други малки и слаби социалдемократически партии, дясното политическо пространство още тогава започва да проявява признаци на организационна неустойчивост. В този смисъл началото на края за СДС като обединител на традиционните десни избиратели трябва да се търси в далечната 2001 г. Към онзи момент подобно развитие на събитията не е и не може да бъде предначертано, нито пък е  необратимо, Неконтролираният разпад идва в следствие на жаждата за политическа власт на ключови фигури от партийния апарат и неспособността на партийното ръководство да спре процеса на дефрагментация и дезинтеграция. През гореспоменатата 2001 г. СДС е напусната от тогавашния кмет на София Стефан Софиянски, който създава свой политически проект – Съюз на свободните демократи (ССД) и Евгений Бакърджиев, сформирал Български демократичен съюз „Радикали”. И двете формации потъват бързо в бездната на безизвестността, следвайки съдбата на своите социалдемократически събратя, произлезли от БСП. Важно е да се подчертае, че появилите се през втората половина на 90-те години Обединени демократични сили (ОДС) и Коалиция за България (КБ) макар формално да са коалиции, de facto политическият субект всъщност е СДС, съответно БСП. Останалите политически образувания влизащи в състава на тези коалиции са маргинални формирования, представляващи изключително ограничен електорат.

     Големият удар върху СДС нанася напускането на партията от страна на Иван Костов и група депутати близки до него през 2004 г. Идеологът на ОДС сформира своя организация – Демократи за силна България (ДСБ), която се оказва и най-жизнеспособният проект произлязъл от разпадането на СДС. Всъщност СДС формално продължава да съществува и след 2004 г., но със значително свита и ограничена електорална база. Докато БСП все така остава монополист в левия политически спектър, появата на ГЕРБ през 2006 г. като дясноцентристка консервативна партия допълнително размива дясното политическо пространство. На практика три политически субекта започнаха да претендират за представителството на консервативно мислещите българи – СДС, ДСБ и ГЕРБ. Разбира се, конкуренцията сама по себе си не е негативно явление, но нейните позитиви се проявяват единствено, когато има представени алтернативни визии, програми, идеи – все неща, които отсъстват. Онова, което разцепи дясното политическо пространство е самоцелната борба за власт. Това явно беше осъзнато от вече бившия председател на СДС Мартин Димитров, който след като не получи одобрението на Националния съвет на партията за продължаване на „Синята коалиция” като политическа формула, беше принуден от обстоятелствата да подаде оставка на 15 май 2012 г. Подобно действие обаче е до голяма степен политически безотговорно в такъв момент и граничи с политическо самоубийство на цялата организация, която той представлява. Междувременно през месец април 2012 г. ДСБ пък беше напусната от редица свои членове, сред които единият заместник-председател на партията Даниел Митов и кандидатът за кмет на София на последните местни избори Прошко Прошков. По този начин кризата в десния политически спектър очерта нови измерения. Социологическите проучвания отдавна поставяха под съмнение възможността „Синята коалиция” да премине 4% бариера на следващите парламентарни избори през 2013 г. Сега, когато СДС и ДСБ вероятно ще се явят самостоятелно на изборите или в коалиция с друг партньор, също толкова електорално маргинализиран, шансовете за парламентарно представителство намаляват значително. Единствената възможност на тези две десни партии беше да се консолидират в името на общия успех и да реформират своята идеологическа програма и организационни структури. Това обаче се оказа непосилно за тях и много скоро Мартин Димитров и Иван Костов ще усетят собствените си грешки. Дали ще ги разберат е друг въпрос...

     Междувременно големият печеливш от разрива между СДС и ДСБ е не „вечния враг” БСП, а единствената политически значима дясна партия – ГЕРБ. Съвсем логично е десните избиратели да търсят представителство чрез някоя дясна формация. Вероятно част от тях ще се пренасочат към гражданското движение и бъдеща либерална политическа партия „България на гражданите” на Меглена Кунева. Мнозина обаче ще се насочат към дясноцентристката партия ГЕРБ като изразител на техните интереси, иначе в противен случай рискуват да останат политически непредставени. Друг е въпроса, доколко ГЕРБ е класическа дясна партия или по-скоро е популистка формация, базирана на лидерството на своя председател Бойко Борисов. Независимо от множеството политически и кадрови провали обаче социологическите изследвания показват, че ГЕРБ успява да запази значителна част от подкрепата на гласоподавателите. Това се дължи до голяма степен на политическата слабост на останалите партии и липсата на реална алтернатива пред избирателя, както и на активния медиен PR, работещ в полза на публичния образ на ГЕРБ и Бойко Борисов. Единственото, което може да отдръпне електората от управляващата партия е социалният натиск на икономическата криза и идейното обединение на опозицията. Факт е, че икономическото положение на страната се влошава, но няма кой да се възползва от това – политическите субекти, играещи ролята на опозиция са доста хаотични, безидейни и разкъсвани от вътрешни противоречия.

     Другият основен играч в българската партийна система – БСП – макар да продължава да няма конкуренция в левия политически спектър, остава все така идейно и организационно слаб. На дългоочаквания 48-ми Конгрес на партията, провел се под лозунга „За нова социална България!”, не се случи нищо значимо. Идеите и политиките за „социална България” отстъпиха място на борбата за партийно лидерство. Оттеглянето в последния момент на кандидатурата на Георги Първанов за председател на Националния съвет на БСП беше продиктувано не толкова от стремеж да запази целостта и единството на партията, колкото от лични мотиви. Първанов разбра, че ще загуби двубоя със Сергей Станишев и предвидливо, но егоистично, оттегли кандидатурата си. Още от самото начало сблъсъкът Станишев–Първанов беше не противостоене на идеи, концепции и стратегически виждания, а имаше характер на личен конфликт, проявяващ се чрез взаимни нападки. Точно затова подобен род политическа конкуренция е неползотворен и дори вреден. Ако Първанов желаеше запазване на единството и стабилността на партията, въобще нямаше да повдига въпроса за проблемите в БСП в навечерието на предстоящите парламентарни избори. Той просто се опита да спечели политически дивиденти от тези проблеми, които наистина съществуват. Факт е, че Първанов започна своя политически поход обратно към лидерството в БСП още през 2009 г., когато все още беше президент на страната. Той добре осъзнаваше, че завръщането му в политиката след края на президентския му мандат минава или през лидерство на БСП, или на алтернативния, но неуспешен, проект АБВ. В крайна сметка Георги Първанов не успя да реализира нито едно от двете, а като член на Националния съвет на БСП, за какъвто беше избран, едва ли ще успее да влияе съществено върху партийната политика. В дългосрочен план Първанов вероятно ще се опита да си възвърне влиянието и властта в партията. Провелият се на 19-20 май 2012 г. 48-ми Конгрес на БСП обаче показа, че партийното тяло иска да върви напред, а не да се връща назад. Макар реформите в БСП да се случват трудно и бавно, те са неизбежни, ако партията не иска да се маргинализира по подобие на СДС. Затвореността, олигархичната и геронтизирала структура на партията са сериозни проблеми, с които ръководството на БСП ще трябва да се пребори, за да се съхрани политически. Сергей Станишев спечели вътрешнопартийната битка срещу Георги Първанов, но дали ще успее да спечели войната за избирателите?!?

     Социологическите проучвания показват, че ако парламентарните избори бяха днес едва 4 политически сили биха прехвърлили 4% бариера – ГЕРБ, БСП, ДПС и евентуално „България на гражданите”. За консолидиране на партийната система в България е трудно да се говори като се има предвид високата волатилност на електоралния вот; дори напротив – ние сме свидетели на поредната нейна трансформация. Тази трансформация обаче повдига повече въпроси, отколкото дава отговори. Изследванията показват, че нито една политическа сила няма да спечели абсолютно мнозинство и съответно няма да може да управлява самостоятелно. Ако това наистина се случи и гореспоменатите 4 партии влязат в парламента ще бъде налице интересна ситуация, имайки предвид категоричното противопоставяне от страна на водещата политическа сила ГЕРБ да влезе в коалиция с която и да е от другите политически формации. Другата особеност е, че отново както през 90-те години на миналия век в Народното събрание ще имаме една дясна и една лява партия, едната от които ще има главна роля при сформирането на правителството, както и партия (или партии) балансьор(и). Тази трансформация на партийната система е предизвикана от загубата на доверие в традиционните, утвърдили се и познати до този момент партии, и липсата на адекватна алтернатива за политическо представителство измежду тези партии и движения. Кризата на доверие към политическите организации е неконтролиран процес, генериран и поддържан от самите тях. В този смисъл динамиката на партийната система е естествено следствие от кризите на доверие в партийните организации. Политическата промяна носи със себе си доста неизвестни, но и надежда за развитие към по-добро, към прогрес. При липсата на традиционно установени партии и консолидирана партийна система като в Западна Европа или САЩ, промяната винаги се търси в нова политическа формация. Политическото изчерпване и изчезването на един политически субект (Български бизнес блок, Българска Евролевица, НДСВ, „Атака”, СДС, ДСБ) почти винаги е последвано от появата на друг (ГЕРБ, АБВ, „България на гражданите”), като по този начин партийната система сама се балансира, запълвайки идейните празноти и нужди на обществото.

     Маргинализирането на СДС и ДСБ е изцяло в полза на ГЕРБ и „България на гражданите”. То е следствие на вътрешнопартийните борби за власт и липсата на реформи, които да обновят партиите идейно и организационно. Един или друг партиен функционер ще поеме ръководството на СДС в този критичен момент, но на принципа „По-добре капитан, дори и на потъващ кораб”. Трябва да се отбележи, че СДС и БСП са единствените български партии базирани на идеологическа концепция, а не на лидерството на конкретна личност (като НДСВ, „Атака”, ГЕРБ). И все пак обединението около една идея е процес на насочване и канализиране на организационните усилия, за което е необходим умел ръководител. СДС и ДСБ имаха нужда от „Синята коалиция” сега повече от всякога, за да запазят политическите си позиции, но нечии лични амбиции надделяха. Подобни проблеми има и в БСП, но както е видно засега партийната дисциплина успява да сдържа центробежните сили. Както в природата, така и в партийните системи оцелява този, който е най-приспособим. Не идеологически хамелеон, а който знае, че обновяването на една политическа формация на основата на комбинацията от приемственост и иновативност в идеен и структурно-организационен план е perpetuum mobile на партийния субект.

     Честите трансформации на партийната система са типични за страните от Източна Европа и показват неустойчивостта на системата. България не прави изключение в това отношение. Това обаче не означава, че подобна нестабилност е положително явление и то трябва да бъде стимулирано. Консолидирането на българската партийна система ще се състои едва тогава, когато отговорните политически фигури проумеят, че личната амбиция за власт не минава непременно през сформирането на индивидуален политически проект. Дали това ще бъде осъзнато е спорно като се има предвид историята на българските политически партии след Освобождението.

                                    

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Присъедини се !

Категории статии

S5 Box

RSSFacebook

Анкетьор

Според Вас какво е решението на кризата в Сирия?

Абониране за новини