Начало > България > За делегитимирането на съществуващия обществен ред
За делегитимирането на съществуващия обществен ред ПДФ Печат Е-мейл
Анализи и изследвания - България
Написано от Александър Величков   
Четвъртък, 02 Май 2013 13:29

Александър Величков

     altСъбитията в България през последната половин година показват нещо много важно – цялата система на обществени отношения е в тежка криза. А тази криза е преди всичко морална, и едва след това продукт на лошото социално-икономическо положение в страната. Българските граждани отдавна са осъзнали, че финансовите им възможности далеч не съответстват на тези на останалите европейски граждани. За българина вечният политически преход и перманентната икономическа криза не са нещо ново, а част от ежедневието. Моралната делегитимация и отричане на съществуващите обществени взаимоотношения обаче достигнаха нови измерения.

 

     Преди всичко хората нямат доверие в цялостната политическа система – политиците, партиите и институциите са загубили своята обществена основа и са се сраснали с икономическата олигархия. На практика политическите партии, които са основен елемент на представителната демокрация, отдавна не изпълняват своята главна функция да агрегират и изразяват интересите на гражданите. Разбира се, това не е нещо ново, но в условията на икономическа и морална криза в обществото, ефекта от елиминирането на представителната функция на партиите създава сериозен риск за съществуването на представителната демокрация като цяло. Както историята многократно е показала, от моралната криза на демокрацията се възползват радикални популистки формации, които именно чрез нейните изборни механизми и плуралистични принципи я маргинализират и свеждат до безсъдържателен термин. Но кое доведе до сегашното положение на морална деградация и политическа безалтернативност? Това е един наистина много сериозен въпрос, който едва ли може да се обясни изчерпателно в настоящия кратък анализ. Преди всичко днешната ситуация е продукт на натрупвания на негативи във времето. Политическата криза е следствие на моралната криза в българското общество, на наслагвания в начина на мислене и поведение. Политиката, разглеждана от Платон като висша отговорност и тежко бреме за един ограничен елит, бе превърната в самоцел и средство за лично обогатяване. Политическият и партийният живот бяха монополизирани от конкретни личности със съмнителна автобиография, а самите партии се затвориха за гражданско участие в тях. Така постепенно думите „партия” и „политика” придобиха в общественото съзнание крайно негативна конотация – политиката се превърна в лека жена, обслужваща порочни частни икономически интереси. Моралната криза на политическото в условията на формална (процедурна) демокрация, липсата на социална и правна справедливост, и социално-икономическата безизходица, принизиха държавното управление в невиждана до този момент степен.

     Това принизяване на политиката може да се види на различни нива – както в отношението на гражданите към всичко обозначено като политическо, така и при самите политици в техния политически език и начина на провеждане на предизборна кампания. В крайна сметка отношението гражданин-политика се обуславя от отношението политик-политика. Ако се опитаме да пренесем тези теоретични разсъждения в действителността ще видим, че българския политически живот е изпъстрен с гръмки (но бързо забравяни от публиката) скандали, груб и дори вулгарен политически език, черен PR, негативни предизборни кампании и още, и още... В това отношение българската политическа култура повече наподобява на украинската или руската, а не на европейската. Ежегодните доклади на Държавния департамент на САЩ, „Фрийдъм хаус” и „Репортери без граници” показват, че положението в страната се влошава – корупцията по високите етажи на властта, нефункциониращата и потънала в криминални зависимости съдебна система, ограничената свобода на медиите, са сред най-сериозните проблеми. Масовото и безконтролно използване на специални разузнавателни средства (СРС) придоби размери, характерни за авторитарните или тоталитарните режими. Оказа се, че дори бившият премиер Бойко Борисов е бил подслушван в дома си, най-вероятно от своя бивш министър Мирослав Найденов. Самият факт на подслушването е наистина обезпокоителен, но не по-малко значимо е и съдържанието на записаният разговор. Никой от участниците в звукозаписа не отрече неговата автентичност, като по този начин те косвено потвърдиха, че той е истински. Почти сигурно е и че в случая не става въпрос за използване на СРС, а записът е направен с мобилен телефон. В края на краищата станаха публично достояние няколко неща. Първо, самото обстоятелство, че бивш министър внася звукозаписна техника в дома на бившия министър-председател показва, че е имало сериозно недоверие дори вътре в самото правителство на ГЕРБ. Второ, вижда се срастването на изпълнителната със съдебната власт до степен, в която последната е подчинена на първата. Криминализацията на висшите етажи на властта е пропила както правителството, така и прокуратурата – институциите, които би трябвало да се борят с престъпността са всъщност неин ментор. Трето, използваният по време на разговора език показва за пореден път политическата култура на българския политически „елит” (или поне на преобладаващата част от него).

     Остава въпроса ще бъде ли санкционирано това поведение от избирателите с оглед на предстоящите на 12 май 2013 г. предсрочни парламентарни избори? Трудно е да се предвиди по какъв начин точно ще повлияе подобен скандал на крайните изборни резултати. Вероятно ГЕРБ ще бъде губещата партия от този развой на събитията и това няма да бъде лишено от смисъл. След започването в началото на февруари 2013 г. на едни от най-масовите протести в последните две десетилетия, вече бившият премиер Бойко Борисов се опита да изиграе максимално успешно своите карти като подаде оставката на кабинета си. Всъщност първоначално никой от протестиращите не искаше падане на правителството, а само промяна в енергийната политика на страната и намаляване на сметките за отопление и електричество. Дори да е имало отделни изказвания за сваляне на правителството, това бяха искания на отделни хора, а не на протестното движение като цяло. Бойко Борисов и неговият екип обаче осъзнаваха много добре, че след четиригодишното управление на ГЕРБ, свързано с финансови ограничения, увеличаване на безработицата и цялостно понижаване на жизнения стандарт на населението, не биха могли да спечелят нужното им мнозинство в следващия парламент, за да управляват отново еднолично. Протестите, провели се в почти всички по-големи градове на страната показваха, че хората искат някой да поеме отговорността за бедността и мизерията, в която живеят и не са удовлетворени от оправдателните изказвания, че „комунистите са виновни за всичко”. Петима души се самозапалиха, от тях четирима починаха от раните си. Тези актове имаха явен символичен смисъл, а именно – ножът е стигнал до кокала. Логично беше след като ГЕРБ отказва да поеме политическата отговорност за управлението си, конкретен акт на което е подаването на оставка на правителството на 20 февруари 2013 г., въобще да не претендира за нов четиригодишен мандат. Противно на това, борбата за власт (разбирай, кой да преразпределя благата) се ожесточи. Дотолкова, че това стана очевидно дори за международни организации като Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), чиято наблюдателска мисия в България за предсрочните избори на 12 май 2013 г. беше драстично увеличена.[1]

     Социологическите проучвания, направени с пропагандна, а не изследователска цел, веднага започнаха да дават противоречиви прогнози за изборните резултати. Според някои агенции разликата между първата и втората партия – съответно ГЕРБ и БСП – е в рамките на статистическата грешка. Други пък посочват, че разликата е достатъчно ясна и разграничима. Като цяло съществува консенсус около това, че пет политически сили ще преминат четирипроцентовата бариера и ще влязат в следващото 42-ро Народно събрание – ГЕРБ, Коалиция за България, ДПС, Атака и Движение „България на гражданите”. Тук трябва да се отбележат няколко неща. Първо, протестното движение не успя да се организира и да канализира по най-успешния начин своята енергия. Вътрешните противоречия между самите протестиращи бяха видими още по време на демонстрациите и в крайна сметка изкристализираха в образуването на отделни фракции и движения. „Съединението прави силата” – пише върху сградата на Народното събрание... И сякаш по ирония на съдбата именно това не достигна на протестното движение да разрасне своя потенциал до политически значима сила. Отделните фракции поеха по пътя към изборите или самостоятелно, или подкрепиха някоя съществуваща политическа сила, обричайки своите усилия на предизвестен неуспех. Второ, десните партии и движения са в отстъпление. Това може да се види дори от исканията, отправени от протестиращите – голяма част от тях бяха абсурдни и взаимоизключващи се, но левият елемент прозираше почти навсякъде. Акцентът беше върху социалната справедливост в различните й разновидности. Затова не е изненадващо, че Синята коалиция (ДСБ и СДС) и РЗС, които бяха част от предишния парламент, вече няма да присъстват в законодателната зала. Трето, но свързано с предишната точка, партийната система в България ще претърпи ключова промяна – традиционното дясно в лицето на ДСБ и СДС вече ще бъде част от учебниците по история. Неспособността за реформиране и консолидиране на усилията (което видимо и от примера с протестното движение явно е типична българска черта) неминуемо ще се отрази на политическото им бъдеще. Подобна опасност от маргинализиране стои всъщност и пред традиционната лява партия – БСП. Да, БСП наистина има твърд електорат, но той не е застрахован от ерозиране. Още повече, че обновлението в партията така и не се случи – липсват нови лица, с които гласоподавателите да припознаят алтернатива на досегашното управление. Защото бившият министър-председател и настоящ председател на БСП и ПЕС Сергей Станишев определено не е алтернатива – той е символ на едно отхвърлено статукво.

     Перспективите след предсрочните парламентарни избори на 12 май 2013 г. не са особено добри. ГЕРБ дори и да спечели изборното състезание, партията ще има незначително предимство в броя мандати пред най-вероятната втора политическа сила – Коалиция за България. Същевременно ръководството на ГЕРБ вече категорично заяви няколкократно, че няма да се коалира в никакъв случай с Коалиция за България, ДПС или Движение „България на гражданите”. С други думи единственият възможен коалиционен партньор на ГЕРБ би била политическа партия Атака. При подобна конфигурация обаче броят мандати почти сигурно няма да бъде достатъчен за формирането на парламентарно мнозинство, да не говорим, че устойчивостта на последното също е под въпрос. Ако ГЕРБ върне мандата за съставяне на правителство, което е много вероятен политически ход, съгласно чл. 99 от Конституцията, втората политическа сила трябва да предложи кандидат за министър-председател. Тогава е много вероятно да станем свидетели на сформирането на нова „Тройна коалиция” съставена от Коалиция за България, ДПС и Движение „България на гражданите”. При провал за съставяне на правителство, в разгара на лятото ще се проведат нови избори. Подобно стечение на обстоятелствата обаче е нежелателно, тъй като страната може да изпадне в сериозна политическа криза, и то в особено неблагоприятен момент. А това ще нагнети допълнително натрупаното напрежение в обществото.

     В навечерието на парламентарните избори е ясно едно нещо – хората искат коренна промяна във всичко, тук и сега. Двадесет и четири години преход към нищото и нищетата – така може да се синтезира накратко светогледа на мнозинството български граждани. Популизмът години наред запълваше недостатъците в съществуващото положение, но се стигна до момента, в който популизмът не може да нахрани или стопли, а хората започнаха да осъзнават своите индивидуални интереси и граждански права. Именно за това подсказаха и протестите от февруари 2013 г. Гражданското общество още не е готово да поеме изцяло своите функции, но пробуждането без съмнение е налице. Но имаме ли революционна ситуация, дошъл ли е моментът за коренна промяна на съществуващият ред? Практикът на революцията В. И. Ленин дава три обективни фактора за наличието на революционна ситуация – елитите да не могат да продължат да управляват по стария начин, хората да не искат да живеят по този стар начин, а активността на масите значително да се е повишила. И ако можем да прием, че тези три обективни предпоставки са налице, то субективният фактор – наличие на организирана сила, която да е способна да оглави масите и да събори стария ред – липсва. Протестното гражданско движение в България е все още слабо и липсва организационен център, способен на катализира и консолидира обществените процеси, да ги насочи в посоката на желаната промяна. Но независимо от това кога ще се случи тази промяна, тя е неизбежна, защото съществуващият обществен ред е тотално делегитимиран.

 


[1] На предходните президентски и местни избори в България, които се проведоха през октомври 2011 г., ОССЕ имаше само 21 наблюдатели, а за предсрочния вот на 12 май 2013 г. техният брой ще бъде увеличен до 242.

 

 
Автор на статията: Александър Величков 

Покажи други статии от този автор

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Присъедини се !

Категории статии

S5 Box

RSSFacebook

Анкетьор

Според Вас какво е решението на кризата в Сирия?

Абониране за новини