Стефка Тонкова

„Източното партньорство ще постигне своята цел на политическо асоцииране и икономическа интеграция единствено при наличието на силна политическа воля и ангажираност на двете страни. Трябва да инвестираме повече във взаимната стабилност и благополучие. Това ще бъде бързо компенсирано чрез значими политически и икономически ползи и ще доведе до по-голяма стабилност и сигурност както за ЕС, така и за нашите източни партньори.“

               Жозе Мануел Барозу

 „На юг имаме съседи в Европа, а на изток – съседи на Европа”

     По-горната формулировка е изречена от Радослав Сикорски – полският министър на външните работи – през юни 2008 г. по повод приемане на новото направление във външната политика на Европейския съюз (ЕС) – т.нар. „Източно партньорство”. Думите му обрисуват общата европейска позиция по отношение на новите съседи след последните разширявания на съюза. След големите вълни на присъединяване на нови членове към ЕС в годините 2004 и 2007, неговите граници географски се изместват все повече в източна посока. По собствена дефиниция европейската общност определя като свои непосредствени съседи Русия (в началото включена в програмите за добросъседство), Армения, Азербайджан, Беларус, Грузия, Молдова, Украйна, както и държавите, които не са в непосредствена близост – Алжир, Мароко, Египет, Израел, Йордания, Ливан, Либия, палестинската власт, Сирия и Тунис.

     През 2008 г. европейски лидери одобриха идеята на Полша и Швеция за създаването на ново направление в общата външна политика на ЕС, известно под името „Източно партньорство”[1]. Инициативата предвиждаше изграждането, при определени условия, на специална система за регионално партньорство с Украйна, Молдова, Беларус,  Армения, Азербайджан и Грузия. Целта тогава бе ясно мотивирана - да се заздравят връзките между Европейския съюз и шестте бивши съветски републики без някакъв ангажимент за бъдещото им членство в ЕС, ако те не изпълнят поставените им икономически, политически и юридически критерии. Европейската комисия (ЕК) обяви, че подкрепя реформите в шестте държави и обещава в дългосрочен план да улесни търговията си с тях, както и да облекчи визовия режим за техните граждани. В рамките на плановете за „Източно партньорство” се предвижда също значително повишаване степента на политическа ангажираност, включително перспективата за нови споразумения за асоцииране, по-добра енергийна сигурност и по-щедра финансова подкрепа за тези държави.

     По време на разработването на стратегията за „Източно партньорство” шестте страни, с които Европейският съюз граничи на изток се намират в най-лошата икономическа и политическа криза след  постигането на своята независимост през 1991 г. Според анализатори ситуацията там и днес продължава да е нестабилна. Политиката в източните съседи на ЕС най-точно може да се обрисува като смесица от авторитарност и стагнирала демокрация. Непрестанните тенденции към разцепление продължават да подклаждат страхове от възникване на кървави конфликти, а икономическата криза всява хаос в целия регион.

     Евентуални подобни последствия от изброените процеси биха могли да бъдат изключително тежки за европейската общност. Подновените въоръжени конфликти и икономическата криза могат да отприщят поток от емигранти към източните страни-членки. Икономически анализатори предвиждат, че е възможно десетки банкови институции от западните държави-членки да бъдат повлияни от свиването на източните икономики. Но отвъд тези непосредствени опасности се поражда и най-тежкият момент – съперничеството между Европейския съюз и Русия относно политическите рамки, в които ще се развиват източните съседки.

     След Оранжевата революция в Украйна през 2004 г. и отежненото положение между Украйна и Русия, руското правителство работи усилено, за да привлече страните от региона в своята сфера на влияние, докато ЕС продължава да изпълнява една технократска стратегия, която най-добре може да бъде описана с понятието „разширяване в олекотен вариант”[2] – на държавите в региона се предлагат перспективи за евентуално политическо и икономическо интегриране с ЕС, докато в същото време се обезсилват надеждите за пълноценно членство в Съюза.

     През пролетта на 2009 г., по време на среща на върха в Прага става ясно, че Европейската комисия е изградила стабилна стратегия за финансовото подпомагане и политическо сближаване на EС с шестте бивши съветски републики –  Армения, Азербайджан, Беларус, Грузия, Молдова и Украйна. Стратегията предвижда премахване или облекчаване на визовия режим с ЕС и повишаване на енергийната сигурност в Европа. Руското правителство в Кремъл изразява своето несъгласие от намесата в смятаната за негова сфера на влияние. Европейската комисия излиза с мотивирано становище, представено лично от председателя й Жозе Мануел Барозу, и комисаря по външните отношения Бенита Фереро-Валднер[3]. „Време е да демонстрираме стъпки към промяна в отношенията ни с нашите източноевропейски партньори”[4].

     Пред присъстващите представители на най-високо равнище на страните-членки на ЕС Барозу представя програмата за „Източно партньорство” на ЕС и заявява, че е от жизненоважен интерес за ЕС да засили отношенията си с тези държави в името на политическото им обвързване и икономическата интеграция и за осигуряване на сигурност и стабилност по източната граница на ЕС[5]. По думите на ръководителя на ЕК, източното партньорство е знак за солидарност на евросъюза с партньорите му, които са сред най-сериозно пострадалите от нестихващата световна икономическа и финансова криза. „Източното партньорство” се гради върху взаимния интерес и споделени ценности. То е рамка за едно дългосрочно сътрудничество и ангажимент от страна на евросъюза. Според нейните автори инициативата ще подпомогне допълнително източните партньори в желанието им да се сближат с ЕС, като им предостави така необходимия тласък за реформи, казва еврокомисарят по външните отношения Бенита Фереро-Валднер. По думите й най-важно в случая е държавите от Източна Европа да се доближат до стандартите на ЕС в политическата, икономическата и социалната сфера, което ще осигури и на тях, и на евросъюза по-високо ниво на мобилност, по-добри търговски възможности и просперитет[6].

     През изминалите 15 години настъпват драстични промени по източната граница на ЕС. След сключването на споразумения за партньорство и сътрудничество между Европейския съюз и източните партньори, последователните разширявания водят до по-голяма географска близост, докато реформите, подпомогнати от добросъседската политика, приближават тези източноевропейски страни политически и икономически повече до ЕС, отколкото до смятащата ги за своя сфера на влияние Русия. Евросъюзът носи все по-голяма отговорност към своите партньори, за да им помогне в преодоляването на политическите и икономическите предизвикателства, пред които са изправени, и да подкрепи техния стремеж към по-тесни връзки. Настъпи моментът за преминаване на нов етап в отношенията с тези партньори, без да се засяга стремежът на отделните страни за техните бъдещи отношения с ЕС.

     След разпадането на Съветския съюз през 1991 г. по източната граница на ЕС настъпват радикални промени. Последователните разширявания водят до по-голяма географска близост с източните съседи, а реформите, поддържани чрез Европейската политика за добросъседство, сближават тези страни с ЕС в политически и икономически план. ЕС има все по-голяма отговорност към асоциираните си партньори, свързана с необходимостта да им помогне да преодолеят политическите и икономическите предизвикателства, пред които са изправени, да подкрепи стремежите им за по-тесни връзки.

     Още със старта на програмата за „Източно партньорство” на ЕС обаче мнозина лидери на страни-членки отправиха остри критики към стратегията представена от председателя на Европейската комисия Барозу в Прага. Критиките до голяма степен се дължат на тежката икономическа криза, чийто край все още изглежда далечен.

     Както ЕС, така и съседите му преживяват тежка икономическа криза, а растящата сянка на взаимното недоверие помрачава отношенията помежду им. Освен това някои от най-авторитетните лидери на западноевропейски държави показаха ясно, че не могат да приемат перспективата да споделят обща платформа със свои източни колеги като например Александър Лукашенко („последният диктатор в Европа”), който е начело на Белоруската република от 1994 г. Държавите с най-голямо влияние в ЕС – Германия, Франция, Великобритания, Холандия и Белгия също са против даването на каквито и да било надежди на шестте бивши съветски републики за евентуално присъединяване, както и за смекчаването на визовия режим за тях в близко бъдеще. Без ентусиазъм приемат „Източно партньорство” и двете най-млади членки на европейската общност – Румъния и България, които подкрепят инициативата на ЕС за черноморско сътрудничество. Правителствата на двете страни се опасяват, че при разгръщане капацитета на стратегията за „Източно партньорство” тази инициатива за черноморско сътрудничество ще бъде пренебрегваната.