Начало > Икономика > Кризата в еврозоната и бъдещето на единната европейска валута - Страница 2
Кризата в еврозоната и бъдещето на единната европейска валута - Страница 2 ПДФ Печат Е-мейл
Анализи и изследвания - Икономика
Написано от Александър Величков   
Петък, 11 Февруари 2011 12:27
Съдържание на статията
Кризата в еврозоната и бъдещето на единната европейска валута
Страница 2
Страница 3
Всички страници

    За да разберем същността на случващото се ще разгледаме накратко предисторията - въвеждането на еврото като общоевропейска валута и създаването на еврозоната. Самата идея за единна европейска валута се появява за първи път след Първата световна война, доста преди образуването на първата европейска общност. През 1929 г. бившият немски канцлер и външен министър Густав Щрасеман призовава пред Обществото на народите за създаване на европейска валута, която да спомогне за преодоляване на нарастващото икономическо разделение между европейските страни след Първата световна война. Към формирането на икономически и валутен съюз в Европа обаче се пристъпва едва в края на 60-те години на ХХ век. През 1969 г. Европейската комисия на Европейските общности подема инициатива за "по-голяма координация на икономическите политики и валутно сътрудничество". В резултат на това на срещата на държавните и правителствените глави в Хага през 1969 г. се взема решение да се изготви план, чрез който поетапно да се създаде икономически и валутен съюз до края на 70-те години на ХХ век. Така през октомври 1970 г. люксембургският министър-председател и финансов министър Пиер Вернер изготвя план състоящ се от три етапа, който да доведе до образуването на икономически и валутен съюз (ИВС). Планът "Вернер" обаче така и не успява да се реализира. Дебатът за формирането на ИВС е подновен чак на срещата на върха в Хановер през юни 1988 г., когато на ad hoc комитет (Комитетът "Делор") съставен от управителите на централните банки на 12-те държави-членки и председателстван от Председателя на Европейската комисия Жак Делор е възложено да изготви план-график с ясни, практични и реалистични стъпки за създаване на ИВС. През 1989 г. Делор представя доклад, в който е изложен конкретен план за въвеждането на ИВС на три етапа, включващ създаването на институции като Европейската система на централните банки (ЕСЦБ), която ще стане отговорна за формулирането и прилагането на валутната политика. Трите фази на осъществяването на ИВС са:

  • Първи етап: 1 юли 1990 г. - 31 декември 1993 г.;
  • Втори етап: 1 януари 1994 г. - 31 декември 1998 г.;
  • Трети етап: 1 януари 1999 г. - до ден днешен.

     По време на първия етап, на 1 юли 1990 г. е премахнат валутния контрол като по този начин движението на капитали в Европейската икономическа общност (ЕИО) е напълно либерализирано. Договорът от Маастрихт - подписан през февруари 1992 г. и влязъл в сила на 1 ноември 1993 г. - установява завършването на икономическия и паричен съюз като формална цел и задава редица икономически критерии за сближаване относно равнището на инфлация, публичните финанси, лихвените проценти и стабилността на валутните курсове.

    През втория етап е създаден Европейският валутен институт (ЕВИ) като предшественик на Европейската централна банка (ЕЦБ), със задачата да укрепи валутното сътрудничество между страните-членки и техните национални банки, както и да осигурява надзор върху разчетната единица екю[3]. На 16 декември 1995 г. са взети решения върху детайли като името на новата валута (евро), както и върху продължителността на преходните периоди. На 16-17 юни 1997 г. Европейският съвет в Амстердам се произнася за приемането на Пакт за стабилност и растеж, предназначен да осигури бюджетна дисциплина след създаването на еврото, както и за въвеждането на нов механизъм на обменните курсове (Exchange Rate Mechanism 2 - ERM 2), който да осигури стабилност на еврото и националните валути на страните, които все още не са влезли в еврозоната. По време на Европейският съвет в Брюксел на 3 май 1998 г. са избрани 11 страни, които първи ще вземат участие в третия етап от 1 януари 1999 г. На 1 юни 1998 г. е създадена Европейската централна банка (ЕЦБ), а на 31 декември 1998 г. са установени и обменните курсове между 11-те участващи национални валути и еврото.

     По време на третия етап, от началото на 1999 г., когато Германия поема председателството на Съвета на Европейския съюз, еврото вече е реална валута и под ръководството на ЕЦБ се въвежда единна парична политика. Така на 1 януари 1999 г. еврото е въведено като официална валута в Австрия, Белгия, Финландия, Франция, Германия, Ирландия, Италия, Люксембург, Холандия, Португалия и Испания. Започва да тече тригодишен преходен период преди действителното въвеждане на евробанкнотите и евромонетите, но от юридическа гледна точка националните валути на тези 11 държави вече са престанали да съществуват. На 1 януари 2001 г. и Гърция се присъединява към третия етап от Икономическия и валутен съюз (ИВС). През януари 2002 г. са въведени и пуснати в обръщение евробанкнотите и евромонетите, а от началото на март еврото става единствената валута в рамките на 12-те участващи държави-членки, с което периода на двойна циркулация приключва. На 1 януари 2007 г. Словения се присъединява към третата фаза от ИВС, с което става първата държава от бившия Източен блок, която приема еврото за своя национална валута. На 1 януари 2008 г. Кипър и Малта също се присъединяват към третия етап от ИВС. На 1 януари 2009 г. към третата фаза от ИВС се присъединява и Словакия. На 1 януари 2011 г. беше последното разширение на еврозоната, когато Естония се присъедини към третия етап от ИВС, ставайки 17-та страна-членка на еврозоната и първата бивша съветска република която прави това.

     Значението на единната европейска валута за политическото, икономическото и социалното единство на ЕС е безспорно. Без наличието на еврото никаква по-нататъшна интеграция не е възможна. И това е пределно ясно на европейските лидери. Нещо повече - премахването на еврото би било не просто стъпка назад, а ликвидиране на идеята за Европейски съюз. В този смисъл съществуването на единната европейска валута не подлежи на съмнение. Друг е въпросът, че е необходимо сериозно преосмисляне на принципите на икономическия и валутен съюз. Защото ЕС не е просто система за по-ефективно управление на икономически, политически и други ресурси, а комплексен организъм гарантиращ мира, сигурността и просперитета на Европа. Искането на Гърция през февруари 2010 г. за финансова помощ, която да предотврати държавния фалит, както и значителното влошаване на икономическите показатели в редица страни от ЕС, изправи лидерите на водещите европейски държави пред дилемата - да се намесят и са спасят Гърция или да я оставят сама да се справя, рискувайки да случи нещо подобно на банкрута на Lehman Brothers Holdings Inc., само че в значително по-големи размери. В крайна сметка Европейският съвет в Брюксел през март 2010 г. взе решение да подпомогне Гърция в нейната борба с големия бюджетен дефицит и дълговата криза. За целта ЕС и МВФ се споразумяха да отпуснат на Гърция кредит в размер на 110 млрд. евро за три години при лихва от 5,2%, като 80 млрд. евро ще бъдат двустранни заеми от страните от еврозоната, а 30 млрд. евро от МВФ. През месец май 2010 г. германският Бундестаг одобри отпускането на заем от 22,4 млрд. евро за срок от три години, с което Германия пое най-голямата част от помощта за Гърция. За следващите три години Франция пък ще отпусне 16,8 млрд. евро, Италия - 14,8 млрд. евро, Холандия - 4,7 млрд. евро, Португалия - 2,064 млрд. евро.

    Случаят с Гърция и проблемите в другите държави от ЕС накараха държавните и правителствените глави на страните от еврозоната да вземат на 7 май 2010 г. решение за повишаване на фискалната консолидация, засилване на икономическата координация и наблюдение на бюджетните политики, с цел да се защити еврото. Пряк израз на това решение е извънредното заседание на Икономическия и финансов съвет на ЕС (ЕКОФИН) проведено на 9 май 2010 г., на което страните-членки на еврозоната създадоха Европейски фонд за финансова стабилност (ЕФФС) в рамките на ЕКОФИН. ЕФФС е компания - дружество със специална инвестиционна цел - регистрирана на 7 юни 2010 г. в Люксембург и притежавана от страните-членки на еврозоната. Фондът се ръководи от Клаус Реглинг - бивш генерален директор по икономическите и финансовите въпроси в Европейската комисия. ЕФФС се създава с цел запазване на финансовата стабилност в Европа чрез предоставяне на финансова помощ за страните от еврозоната, които имат икономически затруднения. Седалището му е в Люксембург. Управлението и администрирането му се извършва с помощта на Европейската инвестиционна банка (ЕИБ). Специализираният стабилизационен фонд разполага със 750 млрд. евро и се формира от заеми, от които 440 млрд. евро са от 16-те страни-членки на еврозоната[4], 250 млрд. евро са от Международния валутен фонд (МВФ), а 60 млрд. евро са от Европейският механизъм за финансова стабилност (чиито средства се набират от Европейската комисия чрез бюджета на ЕС). ЕФФС по начинът, по който е формиран към момента, е временен механизъм. Предвижда се, ако фондът не осъществи никаква финансова операция или практическа дейност, то той да бъде закрит след три години, на 30 юни 2013 г. Ако има финансова операция в дейността на ЕФФС, се предвижда фондът да съществува докато изпълни поетите от него задължения. Европейският фонд за финансова стабилност беше оценен по най-добрия възможен начин, като Standard & Poor's и Fitch му дадоха кредитен рейтинг ААА, а Moody's - Ааа.

     Най-голямо участие в ЕФФС от 16-те държави-членки на еврозоната, участващи в механизма, има Германия - 119,390 млрд. евро (27,13%), следвана от Франция - 89,657 млрд. евро (20,38%) и Италия - 78,784 млрд. евро (17,91%). Очевиден е ангажимента, който поемат "двигателите на европейската интеграция" за укрепването на стабилността в еврозоната и ЕС като цяло. Проблемите с Гърция обаче не са единствените. Затрудненията на Ирландия принудиха европейските лидери да се намесят и в островната държава. На 28 ноември 2010 г. ЕС се съгласи да подкрепи ирландската икономика, за да запази стабилността на еврото. Финансовата помощ за Ирландия от страна на ЕС и МВФ ще бъде в размер на 85 млрд. евро и при годишна лихва от 5,8%. Това предизвика сериозно недоволство в страната както сред населението, така и сред политическите партии, които едва не предизвикаха правителствена криза. От тези 85 млрд. евро 22,5 млрд. ще бъдат осигурени от МВФ, а останалите - от ЕС. Спасителният пакет за Ирландия ще бъде за срок от девет години, т.е. това е периодът през който страната ще получава траншовете. От одобрената сума 50 млрд. евро са предназначени за финансиране на ирландския бюджет; 35 млрд. евро за банките, от които 10 млрд. за "незабавна рекапитализация"; а допълнителни 25 млрд. ще бъдат на разположение в случай на нужда. Самата Ирландия ще допринесе 17,5 млрд. евро, главно от резервния си пенсионен фонд, заяви ирландският премиер Брайън Кауън в Дъблин.

     Всички тези проблеми, които завариха ЕС неподготвен, поставят на дневен ред въпроса за изработването на комплекс от инструменти и мерки за превенция и управление на подобни кризисни ситуации. Случаите с Гърция и Ирландия накараха европейските лидери да се замислят за икономическата и финансовата стабилност на еврозоната и ЕС в дългосрочен план. По тази причина на извънредното заседание на страните-членки от еврозоната на 28 ноември 2010 г. бе обсъдено и създаването на постоянен механизъм в ЕС, който да действа при кризи. Много е вероятно ЕФФС да се превърне във постоянен спешен фонд.

     Германският канцлер Ангела Меркел е дори по-радикална, като настоява за внасянето на поправки в Лисабонския договор - искане, което идва по-малко от година след влизането му в сила на 1 декември 2009 г. Недоволството на Меркел е предизвикано от масовото нарушаване на Пакта за стабилност и растеж и липсата на адекватни и навременни санкции за нарушителите - основната причина да се стигне да настоящата криза в ЕС. Според германският канцлер промените в Лисабонския договор трябва да осигурят възможност на провинилите се финансово правителства да бъде отнето правото на гласуване в ЕС, да се създаде процедура за фалит на държави от еврозоната, както и постоянен механизъм за спасяване на закъсалите, който да действа, след като договореният в разгара на гръцката криза фонд за спешна помощ от 440 млрд. евро престане да съществува през 2013 г. Повечето европейски лидери обаче се отнасят скептично и негативно към евентуални промени в Лисабонския договор, особено като се имат предвид тежките процедури за това.

     Едно е ясно - единната европейска валута трябва да продължи да съществува и да изпълнява интеграционната си мисия, но при променени условия, включващи по-висока степен на координация и финансова дисциплина на страните-членки на еврозоната. Около това становище се обединиха и лидерите на Германия и Франция. На конгреса на Християндемократическия съюз в Карлсруе през ноември 2010 г. германският канцлер Ангела Меркел заяви във връзка с опасенията за нестабилността на европейската валута, че "ако фалира еврото, ще фалира и Европа". По този начин тя повтори изказването се пред Бундестага от 19 май 2010 г., в което защити необходимостта от затягане на финансовата дисциплина в еврозоната, създаването на специален кризисен фонд и активната подкрепа на Германия по тези въпроси. Нещо повече - на Световния икономически форум в Давос в края на януари 2011 г. Меркел използва абсолютно същата фраза. Очевидна е убедеността на германския канцлер във взаимовръзката между икономическия и валутен съюз, от една страна, и политическата интеграция на ЕС, от друга. Решителността на Ангела Меркел по отношение на еврото обаче не се споделя от голяма част от германците. Според социологическо проучване на кьолнския институт YouGov, публикувано на 27 декември 2010 г. в популярния всекидневник "Билд", 51% от германците са недоволни от еврото, а 49% искат връщането на дойче марката. Същевременно само 41% от анкетираните не са съгласни с "възраждането" на германската марка. Цели 77% от анкетираните посочват, че не са усетили лична облага от приемането на еврото. Ако страната в момента не беше част от еврозоната, само 30% от запитаните германци биха гласували днес за приемане на еврото, а цели 60% биха се обявили против подобен ход. И все пак, въпреки опасенията, мнозинството от анкетираните смятат, че еврото е тук, за да оцелее. Запитани дали еврото ще продължава да бъде валутата на страната в следващите 20 години, 55% от анкетираните казват "да". Междувременно германският канцлер Ангела Меркел изключи възможността за завръщане към германската марка.



 

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Присъедини се !

Категории статии

S5 Box

RSSFacebook

Анкетьор

Според Вас какво е решението на кризата в Сирия?

Абониране за новини