Кризата в еврозоната и бъдещето на единната европейска валута - Център за Политически Изследвания
Начало > Икономика > Кризата в еврозоната и бъдещето на единната европейска валута
Кризата в еврозоната и бъдещето на единната европейска валута ПДФ Печат Е-мейл
Анализи и изследвания - Икономика
Написано от Александър Величков   
Петък, 11 Февруари 2011 12:27
Съдържание на статията
Кризата в еврозоната и бъдещето на единната европейска валута
Страница 2
Страница 3
Всички страници

Александър Величков

EU     Когато световната икономическа криза започна да се проявява по-отчетливо в края на 2007 и началото на 2008 г. никой не подозираше, че само след няколко години глобалният порядък няма да бъде същият. Фалитът на американската инвестиционна банка Lehman Brothers Holdings Inc. през септември 2008 г. пък сложи началото на един верижен процес, който засегна основите на съществуващия финансов ред не само в САЩ, но и в останалите страни по света. Европейската икономика, и в частност единната европейска валута - еврото - просто нямаше как да останат незасегнати в условията на глобализация, още повече, че европейската валутна единица е относително "млада", а Европейският съюз (ЕС) не разполага с достатъчно механизми за регулиране на общностната и националните икономически, финансови и валутни политики в условията на криза.

     Това ясно си пролича, когато отделни страни-членки на ЕС започнаха да нарушават, в някои случаи драстично, Пакта за стабилност и растеж[1] (ПСР). Сред страните "нарушителки" превишили бюджетния си дефицит са дори Франция и Великобритания. По данни на Европейската статистическа служба през 2008 г. бюджетния дефицит като процент от БВП за Франция е -3,3%, а за Великобритания -7,5%. Същият показател за 2009 г. на горепосочените държави е съответно -5,0% и -11,4%. През 2009 г. дори Германия е "на ръба" да наруши ПСР при бюджетен дефицит от -3,0%. Икономическите и финансовите проблеми обаче са значително по-сериозни в страните от т.нар. "Южна Европа", обозначаваща не само географски държавите-членки от тази част на Стария континент, но и техните културни специфики в негативен аспект. Става въпрос за Гърция, Италия, Испания и Португалия, които имат сериозни проблеми с размера на държавния дълг и бюджетния дефицит. Заедно с тези държави сериозни затруднения изпитва и "еталона" за стабилност и растеж в близкото минало - "келтския тигър" Ирландия. В таблицата по-долу могат да се проследят тенденциите в тези пет страни-членки на еврозоната[2].

Държава

Година

БВП,

(млн. евро)

Бюджетен дефицит [-] / префицит [+],

(% от БВП)

Държавен дълг,

(% от БВП)

Гърция

2006

211 314

-5,7

106,1

 

2007

227 134

-6,4

105,0

 

2008

236 936

-9,4

110,3

 

2009

235 035

-15,4

126,8

Ирландия

2006

177 343

2,9

24,8

 

2007

189 374

0,0

25,0

 

2008

179 989

-7,3

44,3

 

2009

159 645

-14,4

65,5

Испания

2006

984 284

2,0

39,6

 

2007

1 053 537

1,9

36,1

 

2008

1 088 124

-4,2

39,8

 

2009

1 053 914

-11,1

53,2

Италия

2006

1 485 377

-3,4

106,6

 

2007

1 546 177

-1,5

103,6

 

2008

1 567 851

-2,7

106,3

 

2009

1 520 870

-5,3

116,0

Португалия

2006

160 273

-4,1

63,9

 

2007

168 737

-2,8

62,7

 

2008

172 103

-2,9

65,3

 

2009

168 076

-9,3

76,1

     Както се вижда от данните на Евростат, през 2009 г. ситуацията в горепосочените страни-членки на еврозоната се влошава значително. Притеснение буди големият държавен дълг (като % от БВП) на Гърция и Италия, както и изключително високият и нарастващ бюджетен дефицит (като % от БВП) на Гърция, Ирландия, Испания и Португалия. Същевременно през 2008 г. бюджетен излишък е постигнат в седем страни-членки на ЕС: България (+1,5%), Финландия (+4,2%), Дания (+3,6%), Люксембург (+2,6%), Швеция (+2,5%), Холандия (+1,0%) и Кипър (+0,9%), докато през 2009 г. никоя страна-членка не е регистрирала излишък. В 25 държави-членки на европейското обединение е отбелязано влошаване на държавния дефицит спрямо БВП през 2009 г. в сравнение с 2008 г., а в само две е регистрирано подобрение - Естония и Малта. През 2009 г. само шест страни-членки не са превишили ограничението наложено от ПСР за бюджетен дефицит до -3% от БВП: Люксембург (-0,7%), Швеция (-0,9%), Естония (-1,7%), Финландия (-2,5%), Дания (-2,7%) и Германия (-3,0%). Данните на Евростат също така сочат, че през 2009 г. в дванадесет държави-членки е отбелязван по-висок от 60% коефициент на съотношението на държавния дълг към БВП - Гърция (126,8%), Италия (116,0%), Белгия (96,2%), Унгария (78,4%), Франция (78,1%), Португалия (76,1% ), Германия (73,4%), Малта (68,6%), Великобритания (68,2%), Австрия (67,5%), Ирландия (65,5%) и Холандия (60,8%). Без Великобритания и Унгария всички останали горепосочени държави са членки на еврозоната.


    За да разберем същността на случващото се ще разгледаме накратко предисторията - въвеждането на еврото като общоевропейска валута и създаването на еврозоната. Самата идея за единна европейска валута се появява за първи път след Първата световна война, доста преди образуването на първата европейска общност. През 1929 г. бившият немски канцлер и външен министър Густав Щрасеман призовава пред Обществото на народите за създаване на европейска валута, която да спомогне за преодоляване на нарастващото икономическо разделение между европейските страни след Първата световна война. Към формирането на икономически и валутен съюз в Европа обаче се пристъпва едва в края на 60-те години на ХХ век. През 1969 г. Европейската комисия на Европейските общности подема инициатива за "по-голяма координация на икономическите политики и валутно сътрудничество". В резултат на това на срещата на държавните и правителствените глави в Хага през 1969 г. се взема решение да се изготви план, чрез който поетапно да се създаде икономически и валутен съюз до края на 70-те години на ХХ век. Така през октомври 1970 г. люксембургският министър-председател и финансов министър Пиер Вернер изготвя план състоящ се от три етапа, който да доведе до образуването на икономически и валутен съюз (ИВС). Планът "Вернер" обаче така и не успява да се реализира. Дебатът за формирането на ИВС е подновен чак на срещата на върха в Хановер през юни 1988 г., когато на ad hoc комитет (Комитетът "Делор") съставен от управителите на централните банки на 12-те държави-членки и председателстван от Председателя на Европейската комисия Жак Делор е възложено да изготви план-график с ясни, практични и реалистични стъпки за създаване на ИВС. През 1989 г. Делор представя доклад, в който е изложен конкретен план за въвеждането на ИВС на три етапа, включващ създаването на институции като Европейската система на централните банки (ЕСЦБ), която ще стане отговорна за формулирането и прилагането на валутната политика. Трите фази на осъществяването на ИВС са:

  • Първи етап: 1 юли 1990 г. - 31 декември 1993 г.;
  • Втори етап: 1 януари 1994 г. - 31 декември 1998 г.;
  • Трети етап: 1 януари 1999 г. - до ден днешен.

     По време на първия етап, на 1 юли 1990 г. е премахнат валутния контрол като по този начин движението на капитали в Европейската икономическа общност (ЕИО) е напълно либерализирано. Договорът от Маастрихт - подписан през февруари 1992 г. и влязъл в сила на 1 ноември 1993 г. - установява завършването на икономическия и паричен съюз като формална цел и задава редица икономически критерии за сближаване относно равнището на инфлация, публичните финанси, лихвените проценти и стабилността на валутните курсове.

    През втория етап е създаден Европейският валутен институт (ЕВИ) като предшественик на Европейската централна банка (ЕЦБ), със задачата да укрепи валутното сътрудничество между страните-членки и техните национални банки, както и да осигурява надзор върху разчетната единица екю[3]. На 16 декември 1995 г. са взети решения върху детайли като името на новата валута (евро), както и върху продължителността на преходните периоди. На 16-17 юни 1997 г. Европейският съвет в Амстердам се произнася за приемането на Пакт за стабилност и растеж, предназначен да осигури бюджетна дисциплина след създаването на еврото, както и за въвеждането на нов механизъм на обменните курсове (Exchange Rate Mechanism 2 - ERM 2), който да осигури стабилност на еврото и националните валути на страните, които все още не са влезли в еврозоната. По време на Европейският съвет в Брюксел на 3 май 1998 г. са избрани 11 страни, които първи ще вземат участие в третия етап от 1 януари 1999 г. На 1 юни 1998 г. е създадена Европейската централна банка (ЕЦБ), а на 31 декември 1998 г. са установени и обменните курсове между 11-те участващи национални валути и еврото.

     По време на третия етап, от началото на 1999 г., когато Германия поема председателството на Съвета на Европейския съюз, еврото вече е реална валута и под ръководството на ЕЦБ се въвежда единна парична политика. Така на 1 януари 1999 г. еврото е въведено като официална валута в Австрия, Белгия, Финландия, Франция, Германия, Ирландия, Италия, Люксембург, Холандия, Португалия и Испания. Започва да тече тригодишен преходен период преди действителното въвеждане на евробанкнотите и евромонетите, но от юридическа гледна точка националните валути на тези 11 държави вече са престанали да съществуват. На 1 януари 2001 г. и Гърция се присъединява към третия етап от Икономическия и валутен съюз (ИВС). През януари 2002 г. са въведени и пуснати в обръщение евробанкнотите и евромонетите, а от началото на март еврото става единствената валута в рамките на 12-те участващи държави-членки, с което периода на двойна циркулация приключва. На 1 януари 2007 г. Словения се присъединява към третата фаза от ИВС, с което става първата държава от бившия Източен блок, която приема еврото за своя национална валута. На 1 януари 2008 г. Кипър и Малта също се присъединяват към третия етап от ИВС. На 1 януари 2009 г. към третата фаза от ИВС се присъединява и Словакия. На 1 януари 2011 г. беше последното разширение на еврозоната, когато Естония се присъедини към третия етап от ИВС, ставайки 17-та страна-членка на еврозоната и първата бивша съветска република която прави това.

     Значението на единната европейска валута за политическото, икономическото и социалното единство на ЕС е безспорно. Без наличието на еврото никаква по-нататъшна интеграция не е възможна. И това е пределно ясно на европейските лидери. Нещо повече - премахването на еврото би било не просто стъпка назад, а ликвидиране на идеята за Европейски съюз. В този смисъл съществуването на единната европейска валута не подлежи на съмнение. Друг е въпросът, че е необходимо сериозно преосмисляне на принципите на икономическия и валутен съюз. Защото ЕС не е просто система за по-ефективно управление на икономически, политически и други ресурси, а комплексен организъм гарантиращ мира, сигурността и просперитета на Европа. Искането на Гърция през февруари 2010 г. за финансова помощ, която да предотврати държавния фалит, както и значителното влошаване на икономическите показатели в редица страни от ЕС, изправи лидерите на водещите европейски държави пред дилемата - да се намесят и са спасят Гърция или да я оставят сама да се справя, рискувайки да случи нещо подобно на банкрута на Lehman Brothers Holdings Inc., само че в значително по-големи размери. В крайна сметка Европейският съвет в Брюксел през март 2010 г. взе решение да подпомогне Гърция в нейната борба с големия бюджетен дефицит и дълговата криза. За целта ЕС и МВФ се споразумяха да отпуснат на Гърция кредит в размер на 110 млрд. евро за три години при лихва от 5,2%, като 80 млрд. евро ще бъдат двустранни заеми от страните от еврозоната, а 30 млрд. евро от МВФ. През месец май 2010 г. германският Бундестаг одобри отпускането на заем от 22,4 млрд. евро за срок от три години, с което Германия пое най-голямата част от помощта за Гърция. За следващите три години Франция пък ще отпусне 16,8 млрд. евро, Италия - 14,8 млрд. евро, Холандия - 4,7 млрд. евро, Португалия - 2,064 млрд. евро.

    Случаят с Гърция и проблемите в другите държави от ЕС накараха държавните и правителствените глави на страните от еврозоната да вземат на 7 май 2010 г. решение за повишаване на фискалната консолидация, засилване на икономическата координация и наблюдение на бюджетните политики, с цел да се защити еврото. Пряк израз на това решение е извънредното заседание на Икономическия и финансов съвет на ЕС (ЕКОФИН) проведено на 9 май 2010 г., на което страните-членки на еврозоната създадоха Европейски фонд за финансова стабилност (ЕФФС) в рамките на ЕКОФИН. ЕФФС е компания - дружество със специална инвестиционна цел - регистрирана на 7 юни 2010 г. в Люксембург и притежавана от страните-членки на еврозоната. Фондът се ръководи от Клаус Реглинг - бивш генерален директор по икономическите и финансовите въпроси в Европейската комисия. ЕФФС се създава с цел запазване на финансовата стабилност в Европа чрез предоставяне на финансова помощ за страните от еврозоната, които имат икономически затруднения. Седалището му е в Люксембург. Управлението и администрирането му се извършва с помощта на Европейската инвестиционна банка (ЕИБ). Специализираният стабилизационен фонд разполага със 750 млрд. евро и се формира от заеми, от които 440 млрд. евро са от 16-те страни-членки на еврозоната[4], 250 млрд. евро са от Международния валутен фонд (МВФ), а 60 млрд. евро са от Европейският механизъм за финансова стабилност (чиито средства се набират от Европейската комисия чрез бюджета на ЕС). ЕФФС по начинът, по който е формиран към момента, е временен механизъм. Предвижда се, ако фондът не осъществи никаква финансова операция или практическа дейност, то той да бъде закрит след три години, на 30 юни 2013 г. Ако има финансова операция в дейността на ЕФФС, се предвижда фондът да съществува докато изпълни поетите от него задължения. Европейският фонд за финансова стабилност беше оценен по най-добрия възможен начин, като Standard & Poor's и Fitch му дадоха кредитен рейтинг ААА, а Moody's - Ааа.

     Най-голямо участие в ЕФФС от 16-те държави-членки на еврозоната, участващи в механизма, има Германия - 119,390 млрд. евро (27,13%), следвана от Франция - 89,657 млрд. евро (20,38%) и Италия - 78,784 млрд. евро (17,91%). Очевиден е ангажимента, който поемат "двигателите на европейската интеграция" за укрепването на стабилността в еврозоната и ЕС като цяло. Проблемите с Гърция обаче не са единствените. Затрудненията на Ирландия принудиха европейските лидери да се намесят и в островната държава. На 28 ноември 2010 г. ЕС се съгласи да подкрепи ирландската икономика, за да запази стабилността на еврото. Финансовата помощ за Ирландия от страна на ЕС и МВФ ще бъде в размер на 85 млрд. евро и при годишна лихва от 5,8%. Това предизвика сериозно недоволство в страната както сред населението, така и сред политическите партии, които едва не предизвикаха правителствена криза. От тези 85 млрд. евро 22,5 млрд. ще бъдат осигурени от МВФ, а останалите - от ЕС. Спасителният пакет за Ирландия ще бъде за срок от девет години, т.е. това е периодът през който страната ще получава траншовете. От одобрената сума 50 млрд. евро са предназначени за финансиране на ирландския бюджет; 35 млрд. евро за банките, от които 10 млрд. за "незабавна рекапитализация"; а допълнителни 25 млрд. ще бъдат на разположение в случай на нужда. Самата Ирландия ще допринесе 17,5 млрд. евро, главно от резервния си пенсионен фонд, заяви ирландският премиер Брайън Кауън в Дъблин.

     Всички тези проблеми, които завариха ЕС неподготвен, поставят на дневен ред въпроса за изработването на комплекс от инструменти и мерки за превенция и управление на подобни кризисни ситуации. Случаите с Гърция и Ирландия накараха европейските лидери да се замислят за икономическата и финансовата стабилност на еврозоната и ЕС в дългосрочен план. По тази причина на извънредното заседание на страните-членки от еврозоната на 28 ноември 2010 г. бе обсъдено и създаването на постоянен механизъм в ЕС, който да действа при кризи. Много е вероятно ЕФФС да се превърне във постоянен спешен фонд.

     Германският канцлер Ангела Меркел е дори по-радикална, като настоява за внасянето на поправки в Лисабонския договор - искане, което идва по-малко от година след влизането му в сила на 1 декември 2009 г. Недоволството на Меркел е предизвикано от масовото нарушаване на Пакта за стабилност и растеж и липсата на адекватни и навременни санкции за нарушителите - основната причина да се стигне да настоящата криза в ЕС. Според германският канцлер промените в Лисабонския договор трябва да осигурят възможност на провинилите се финансово правителства да бъде отнето правото на гласуване в ЕС, да се създаде процедура за фалит на държави от еврозоната, както и постоянен механизъм за спасяване на закъсалите, който да действа, след като договореният в разгара на гръцката криза фонд за спешна помощ от 440 млрд. евро престане да съществува през 2013 г. Повечето европейски лидери обаче се отнасят скептично и негативно към евентуални промени в Лисабонския договор, особено като се имат предвид тежките процедури за това.

     Едно е ясно - единната европейска валута трябва да продължи да съществува и да изпълнява интеграционната си мисия, но при променени условия, включващи по-висока степен на координация и финансова дисциплина на страните-членки на еврозоната. Около това становище се обединиха и лидерите на Германия и Франция. На конгреса на Християндемократическия съюз в Карлсруе през ноември 2010 г. германският канцлер Ангела Меркел заяви във връзка с опасенията за нестабилността на европейската валута, че "ако фалира еврото, ще фалира и Европа". По този начин тя повтори изказването се пред Бундестага от 19 май 2010 г., в което защити необходимостта от затягане на финансовата дисциплина в еврозоната, създаването на специален кризисен фонд и активната подкрепа на Германия по тези въпроси. Нещо повече - на Световния икономически форум в Давос в края на януари 2011 г. Меркел използва абсолютно същата фраза. Очевидна е убедеността на германския канцлер във взаимовръзката между икономическия и валутен съюз, от една страна, и политическата интеграция на ЕС, от друга. Решителността на Ангела Меркел по отношение на еврото обаче не се споделя от голяма част от германците. Според социологическо проучване на кьолнския институт YouGov, публикувано на 27 декември 2010 г. в популярния всекидневник "Билд", 51% от германците са недоволни от еврото, а 49% искат връщането на дойче марката. Същевременно само 41% от анкетираните не са съгласни с "възраждането" на германската марка. Цели 77% от анкетираните посочват, че не са усетили лична облага от приемането на еврото. Ако страната в момента не беше част от еврозоната, само 30% от запитаните германци биха гласували днес за приемане на еврото, а цели 60% биха се обявили против подобен ход. И все пак, въпреки опасенията, мнозинството от анкетираните смятат, че еврото е тук, за да оцелее. Запитани дали еврото ще продължава да бъде валутата на страната в следващите 20 години, 55% от анкетираните казват "да". Междувременно германският канцлер Ангела Меркел изключи възможността за завръщане към германската марка.


     Въпреки, че общественото мнение в Германия е разединено относно еврото, особено след приемането на финансовите планове за спасяване на Гърция и Ирландия, в които Германия има най-голям принос, политическото ръководство на страната има твърда позиция. В новогодишното си обръщение към нацията, канцлерът Ангела Меркел за пореден път твърдо защити единната европейска валута. "Европа е изправена пред важна проверка. Ние трябва да укрепим еврото. Не става дума само за нашите пари. Еврото е много повече от валута", заяви Меркел. "За щастие ние, европейците, сме единни. Обединена Европа е гарантът на нашия мир и свобода. Еврото е основата на нашето благосъстояние", подчерта тя. Канцлерът, който е поставен под политически натиск, се опита да смекчи и общественото недоволство в страната. "Германия се нуждае от Европа и от нашата обща валута, за наше собствено добро и за преодоляване на големите предизвикателства по света", заяви Меркел. В обръщението си тя изтъкна и успехите на Германия в справянето с кризата. "Германия се справи като никоя друга страна и дори излезе още по-силна от кризата", подчерта канцлерът. И това наистина е факт - през 2010 г. германската икономика успя да реализира значително по-висок икономически растеж от очаквания, а прогнозите за 2011 г. са още по оптимистични. Подемът на германската икономика се дължи преди всичко на нарастването на износа и на увеличеното потребителско търсене на вътрешния пазар. Всъщност тук можем да видим и основната причина за "привързаността" на Меркел към еврото, която е чисто икономическа. От една страна, ЕС осигурява широк безмитен пазар с ниски транспортни разходи за германските производители. От друга страна, търговията в еврозоната е улеснена и от наличието на обща валута. По данни на Федералната статистическа служба през 2008 г. германският износ е бил в размер на 992,7 млрд. евро, като 630,8 млрд. (63,5%) е бил към страните-членки на ЕС. Същевременно от износа за ЕС 416,8 млрд. евро е насочен към еврозоната (66,1% от износа за ЕС; 41,2% от световния износ), а 214,0 млрд. към останалите страни-членки на съюза (33,9% от износа за ЕС; 21,6% от световния износ). Същевременно общият европейски пазар предоставя благоприятни условия за внос на стоки и услуги при изгодни условия. През 2008 г. германският внос се е равнявал на 814,5 млрд. евро, от които 522,6 млрд. (64,2%) е от страните-членки на ЕС. От вноса от ЕС 361,7 млрд. евро идва от държавите-членки на еврозоната (69,2% от вноса от ЕС; 44,4% от световния внос), а 160,9 млрд. от останалите страни-членки на съюза (30,8% от вноса от ЕС; 19,8% от световния внос). Всички тези данни показват силната обвързаност на германската икономика с общоевропейската. Този факт е публично известен, затова и повечето анализатори не се изненадват от реакцията на Ангела Меркел в защита на еврото.

     В подкрепа на единната европейска валута, отново без това да предизвиква изненада, се обяви и френският президент Никола Саркози. По време на речта си пред Световния икономически форум на 27 януари 2011 г. той заяви, че Европа никога няма да се откаже от единната валута независимо от широкоразпространените страхове за колапс на еврото. Ефектът от изказването му не закъсня - малко след края на речта на френския президент еврото, което от началото на годината е във възход, удари 9-седмичен връх от 1.3757 долара.

     "Г-жа Меркел и аз никога, никога няма да позволим еврото да се срине. Никога няма да позволим еврото да бъде разрушено", заяви Саркози. "Еврото е Европа. Германия и Франция познават три варварски войни. Сега Европа е най-стабилния континент в света", подчерта френският президент. Той допълни, че общата валута е в центъра на европейското единство. Еврото не е само икономически въпрос, но е и част от идентичността на европейците. В типично свой стил Саркози предупреди и спекулантите да не залагат на краха на общата европейска валута, ако не искат да загубят парите си. Той се върна и на темата за необходимостта от адаптиране на световната монетарна система към настоящите икономически дадености. Саркози подчерта, че това не означава да бъде върната системата с фиксирани курсове (т.нар. Бретън-Уудска система). Доларът трябва да продължи да бъде водещата световна резервна валута, но това не означава, че зелените пари трябва да са единствената, посочи френският президент. Саркози, който е сред привържениците на т.нар. мултиполярен модел на света, още от встъпването си в длъжност през 2007 г. се опитва да прокарва линията на утвърждаване на ЕС като глобален играч, за което еврото играе съществена роля. Евентуалното превръщане на еврото в световен аналог на долара значително би повишило и политическата роля на ЕС. Това обаче няма да бъде никак лесно като се има предвид експанзията на китайската икономика и засилването на юана, от една страна, и американският стремеж за глобално превъзходство, от друга.

     В крайна сметка европейските политици и банкери, участващи на Световния икономически форум в Давос, се обединиха около мнението, че съмненията за оцеляването на еврозоната са в миналото. Според тях кризата в еврозоната е преминала връхната си точка и не се очаква валутният съюз на 17-те страни-членки да бъде поставен пред нови кризи. По думите на германския финансов министър Волфганг Шойбле страните-членки си вземат поуки и работят за хармонизирането на икономическите и социалните си политики. Въпреки тези изявления обаче, все още липсват стабилизационни механизми, които в дългосрочен план да регулират финансовите и икономическите въпроси в общността. Европейският механизъм за финансова стабилност (ЕМФС) и Пактът за стабилност и растеж (ПСР) се оказаха неспособни да урегулират в необходимата степен ситуацията в ЕС, а Европейският фонд за финансова стабилност (ЕФФС) все още е временен механизъм. Същевременно евентуалната промяна на Лисабонския договор към момента е малко вероятна. Необходимостта от мерки за стабилизиране на еврозоната обаче не подлежи на съмнение, още повече, че Португалия, Испания и Италия също имат сериозни проблеми. Според компанията за икономически и финансови анализи IHS Global Insight рискът една от страните-членки на еврозоната да излезе от валутния съюз през 2011 г. е едва 7%. Вероятността пък от подобно събитие през следващите пет години, според анализаторите, не надвишава 20%, а рискът от "ускорен срив" на съюза до 2015 г. е равен на 5%. От IHS Global Insight смятат, че независимо от дълговата криза в региона, валутният съюз на 17-те държави ще остане преди всичко непроменен, защото лидерите на страните използват всички възможни ресурси, за да предотвратят разпадането му. Анализаторите Хауърд Арчър и Тимо Клейн подчертават, че: "Колапсът на еврозоната би подкопал всички усилия за постигане на политическа и икономическа интеграция от десетилетия, както може да нанесе сериозни щети на общия пазар...Изправени пред подобен риск европейските лидери ще положат огромни политически усилия и ще привлекат ресурси за предотвратяване на разпада".

     Не всички обаче са такива оптимисти за бъдещето на еврозоната. Според Джордж Сорос - един от най-големите и противоречиви пазарни играчи - кризата в еврозоната е на път да бъде преодоляна, чрез близкото сътрудничество във фискалните политики на отделните страни и сработването на спасителния механизъм. По думите му обаче въпреки това е възможно еврозоната да се разцепи, защото ще бъдат установени два потока от страни, чието икономическо развитие ще бъде с различна скорост. Според Сорос от едната страна стоят Германия и Франция и страните с добри фискални показатели, а от друга - Гърция, Ирландия и другите задлъжнели членки на еврозоната, които ще изостават. "Всичко това ще доведе до нарастване на напрежението вътре в блока и до неговото разформироване", отбеляза Сорос по време на икономическия форум в Давос. И допълни: "В момента има две Европи - едната, която има и другата, която няма". Наистина съществува подобно разделение в рамките на еврозоната и на ЕС като цяло. То обаче не е отсега; а и кохезионната и другите политики на съюза постоянно се стремят да намалят тази стратификация.

     Негативно за бъдещето на еврозоната се изказа и носителят на Нобелова награда за икономика Джоузеф Стиглиц. В интервю за френския вестник "Либерасион" дадено в началото на януари 2011 г. той заявява, че фондът за стабилност на еврозоната, одобрен от ЕС, може да е много важен, но е само временно средство за страните, станали обект на финансовата и икономическа криза. Въпреки това според Стиглиц "опасността остава" за еврозоната. "Несигурността остава същата като преди шест месеца. Тогава се знаеше, че Ирландия ще се сблъска с жестока криза. Знаеше се, че реформите, абсолютно необходими за дългосрочната жизнеспособност на еврозоната, трябва да бъдат осъществени", посочва американският икономист. Макар че "Испания имаше късмет да навлезе в кризата с бюджетен излишък и малък дял на дълга спрямо брутния вътрешен продукт", а Италия, "силно задлъжняла, успя да ограничи бюджетния си дефицит", ситуацията остава нестабилна, изтъква Стиглиц. Според него ако Европа отслабне още повече, хватката ще се затегне и ще нараства безпокойството за способността на страните, обект на атаки, да се справят с дълговете си. Той е на мнение, че пътят на строги икономии, избран от Европа под натиска на пазарите, ще забави излизането от кризата и ще отслаби най-уязвимите страни от еврозоната и ЕС. Стиглиц подчертава, че много европейски лидери не са разбрали, че трябва да се промени регулацията на системата. Той предупреждава, че "еврото, поради липса на подходяща политика и на стабилни институции, може да изчезне". Стиглиц умело отбелязва: "Еврото е механизъм. То донесе ползи. Но то остава само средство, а не цел. Една единна валута дава сила. Но ако не бъде подкрепена с необходимите реформи, тя ще стане слабост".

     Последните думи на Джоузеф Стиглиц сякаш кратко и ясно отбелязват насоката, в която трябва да се развива европейската икономическа и валутна политика. Еврото безспорно е ключов интегративен механизъм и съществен елемент за по-нататъшната политическа интеграция на ЕС. Но без да се реформира цялата система, което да доведе до въвеждане на ефективни регулативни механизми на общностно и национално равнище, подобни кризи винаги ще бъдат потенциална опасност за целостта на еврозоната и дори на ЕС. Именно затова отговорността, която лежи върху раменете на европейските лидери е огромна. През настоящата 2011 г. европейското обединение ще чества своя 60-годишен юбилей[5], но дали ще продължи да съществува и след още 60 години зависи предимно от волята и проникновението на европейските народи и техните лидери.

 


[1] Пакта за стабилност и растеж (ПСР) е рамка за координиране на фискалнатаполитика между държавите-членки на ЕС. ПСР включва набор от правила за фискални политики в държавите-членки, включително ограничения за държавен дефицит и дълг, за да осигури стабилни публични финанси. Той е важен елемент от Икономическия и паричен съюз. Съгласно ПСР всяка държава-членка на ЕС трябва да следва следните основни ограничения: размер на бюджетния дефицит до 3% от БВП и на държавния дълг до 60% от БВП.

[2] По данни на Евростат.

[3] Екю (ECU) - акроним на European Currency Unit. Екю е вътрешна разчетна единица в рамките на Европейската общност (ЕО), въведена на 13 март 1979 г. На 1 януари 1999 г. тя е заменена с еврото.

[4] Без Естония, която влезе в еврозоната на 1 януари 2011 г.

[5] В Париж на 18 април 1951 г. Франция, Западна Германия (ФРГ), Италия и трите страни от Бенелюкс (Белгия, Холандия и Люксембург) подписват Договор за създаване на Европейска общност за въглища и стомана. Договорът влиза в сила на 23 юли 1952 г. и изтича на 23 юли 2002 г. Организацията е първата по рода си, в която присъства наднационална институция, и поради това се счита за първата стъпка в европейската интеграция.

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Присъедини се !

Категории статии

S5 Box

RSSFacebook

Анкетьор

Според Вас какво е решението на кризата в Сирия?

Абониране за новини