Политическо развитие на Република Молдова след разпадането на СССР Печат
Анализи и изследвания - Теоретични изследвания
Написано от Боряна Иванова   
Сряда, 09 Ноември 2011 15:33

Боряна Иванова

     Република Молдова и Приднестровската молдовска република (Транснистрия)Краят на СССР, който обуславя създаването на Общността на независимите държави (ОНД), е събитие,което засяга целия свят и е причина за коренна промяна на политическата ситуация в света. С разпадането на съветския колоссе бележи началото на новата политическа история, но заедно с това се поставя началото и на цяла поредица конфликти на територията на бившите съветски републики. Конфликтът  между Молдова и самопровъзгласилата се Приднестровска молдовска република (ПМР) представлява опасен тлеещ проблем, сравнително слабо обсъждан в обществото, в който са въвлечени интересите и амбициите както на прекия участник – Молдова, така и на регионални и глобални играчи. През 2007 г.,с приемането на Румъния в европейската общност, Молдова се оказва непосредствен съсед на ЕС. Наличието на сепаратистка република на нейна територия и незадоволителното й икономическо развитие, представляват сериозен проблем както за самата Молдова и нейните съседи, така и за ЕС. Събитията в Грузия (Абхазия и Южна Осетия) и Украйна („Оранжевата революция”), насочват вниманието на целия свят към един регион, който през последните години е пренебрегван като важност и геополитическо значение.

 

     През 1989 г. светът става свидетел на колапса на съветския и на източноевропейския социализъм. Несъмнено това е ключовото събитие от краяна ХХ век. За едно десетилетие съветската империя рухва, поставяйки началото на процеса на създаване на новите независими държави и коренна промяна на цялата политическа система в света.В началото на 80-те години в СССР се развива тежка икономическа, политическа и морално-обществена криза. Делегитимацията на политическия елит, предизвикана от корупцията, беззаконието и държавния произвол, се съчетава с остър финансов дефицит и недоимък на населението. Предусещането за генералната криза, към която върви огромната държава, кара партийното и държавно ръководство постепенно да осъзнаят и приемат нуждата от реформи и през март 1985 г., за генерален секретар е избран 54-годишният Михаил Горбачов. Амбициозен и енергичен лидер, той е убеден в необходимостта от дълбоки реформи, които ще превърнат СССР във водеща световна държава. Приета е стратегия за ускоряване на социалното и икономическо развитие на страната, за промени в стопанския механизъм и за широка гласност на пресата и свобода на словото. Така през 1987 г. Горбачов разширява размаха на реформите, обявявайки началото на т.нар. „перестройка”, т.е. на преустройство на съветската политическа система и демократизация на обществото.Тези реформи са несъвместими с комунистическото управление и се оказват първопричината за събитието, разтърсило света през XXвек - именно разпадането на съветския колос.Разпадането на СССР довеждадо една нова система на международните отношения, която отваряпространството на изток за западната политика. Демокрацията като по-устойчива във времето форма на държавно поведение, намирапочва и евъзприета от повечето страни в бившия съветски блок като нов курс на националната интеграция в системата на международните отношения. В тази насока на политическо развитие есъздадена и Република Молдова. Независимостта на страната еобявена на 27 август 1991 г. и евъведена многопартийна система. Към момента са регистрирани около 33 партии и обществено-политически организации, от които реално политически представени са пет.

     Цялостното политическо и икономическо развитие на република Молдовапрез последните 20 годинисе определя най-вече от развилия се Приднестровски конфликт. Проблемът с отцепилата се територия е решаващ фактор във формирането на външната и вътрешна политика на бившата съветска република. Той е определящият и за политиката, която се провежда спрямо Молдова от всички играчи на международната сцена. Всички действия пряко или косвено са повлияни от проблемите в Прднестровието. Именно това е и една от основните причини за разразилата се политическата криза в Молдова и невъзможността тя да бъде разрешена вече няколко години. Като една от най-бедните страни в Европа, нейното по-нататъшно развитие до голяма степен се определя от бъдещото развитие на конфликта. Настоящите политически обстоятелства благоприятстват за разрешаването муи могат да определят бъдещето на Молдова в ЕС.Налице са доста сериозни предпоставки за напредък в приднестровския конфликт, които не трябва да бъдат пропускани. Русия продължава да бъде голямата въпросителна в тази ситуация, но влияние върху нейната позиция може да бъде оказано единствено чрез засилен и конструктивен директен диалог.Брюксел и Кишинев могат да поемат изцяло тази функция, както и инициативата за политическо и икономическо развитие, които да променят статуквото на държавата, което за момента облагодетелства единствено политическия елит в Приднестровската молдовска република.

     Съвременният конфликт в бившата руска република се развива между двата бряга на река Днестър, която извира от Карпатите на територията на Украйна и се влива в Черно море. Река Днестър тече през територията на Молдова в продължение на 398 км. Още от древността реката е граница между различни племенни общности – камерийци и скити от една страна и тракийски племена от друга, между остготите и вестготите, между славянските племена анти и славини, между славяни и печенези.

     През 1359 г. на територията на североизточните покрайнини на днешна Румъния, Буковина и Бесарабия се създава Молдовското княжество, чиито първи владетел е Богдан I. От средата на ХVІ до края на ХVІІІ век Днестър е граница между турската и полската сфери на влияние (с изключение на периода 1672-1686 г., когато и двата бряга на реката попадат под властта на Османската империя). Така с настъплението на Османската империя, през 1517 г. Молдова е подчинена на нейната власт. С Руско-турската война (1787–1791 г.) се променя статута на териториите, тъй като тогава земите по левия бряг на Днепър са присъединени към Русия, а през 1812 г. по силата на Букурещкия мирен договор Русия завладява земите между Днестър и Прут (Бесарабия). Останалата част от Молдова остава под османска власт и получава своята автономия с Одринския мир през 1829 г.

     Молдовските земи, които остават на запад от Прут се обединяват с Влашко през 1859 г. за да образуват Княжество Румъния през 1864 г. През 1918 г. Румъния присъединява историко-географската област Бесарабия, а от 1924 г. в земите на изток от Днестър се установява руско влияние. Създадена е Молдовска автономна съветска социалистическа република (МАССР) в състава на Украинска съветска социалистическа република (УССР).

     През 1940 г. по време на Втората световна война Русия завладява част от Бесарабия и заедно с МАССР сформира на 2 август Молдовска съветска социалистическа република (МССР). Една година по-късно Румъния подкрепена от Германия завладява територията й и упражнява контрол върху нея до 1944 г., когато руските власти успяват да си я възвърнат.

     Видно е от фактите, че тази област е обект на засилен интерес както от страна на Русия, така и на Румъния от повече от двеста години. Конфликтът сПриднестровието се явява продължение на историческите събития, които са сформирали етно-културата на населението му. Областта Приднестровие, намираща се на левия бряг на река Днестър, днес е част от територията на Молдова. За разлика от десния бряг на реката, тази област е населена основно с руснаци и украинци, поради по-продължителното руско влияние там и географската му близост с Русия. Административно се дели на районите Григориопол, Слободзия, Дубосари, Рибница, Каменка и град Бендери. Последният се намира на десния бряг на река Днестър и това го прави арена на много спорове и сблъсъци. На румънски този приднестровски район се нарича Transnistria(Транснистрия). В официалните молдовски източници се нарича StângaNistrului, което означава „левият бряг на Днестър”. От началото на 90-те години на ХХ век Приднестровието е под контрола на самообявилата независимост Приднестровска молдовска република (ПРМ), провъзгласена на 2 септември 1990 г. и непризната до днес от никой.

     По време на събитията от 1988-1989 г. в СССР – неуспеха на „перестройката”, нестабилността на държавността и комунистическата система, срива на икономиката в ССР Молдова – местното недоволство нараства. В стремежа си да се откъснат от покровителството на СССР и търсейки автономия,на 30 март 1989 г. по предложение на Съюза на писателите в Молдова е публикуван официален законопроект за използването на молдовския език като официален. Нещата се усложняват, когато на 19 май е публикувано постановление на Президиума на Върховния съвет на Молдовската ССР за официална промяна на кирилицата в латиница. Това решение предизвиква реакцията на Тирасполския градски съвет, намиращ се на левия бряг на река Днестър, който от своя страна призовава Президиума да се въведат два официални езика – молдовски и руски. Реакцията на Тираспол не е учудваща,имайки предвид по-голямата му географска и историческа близост до Русия, отколкото до Румъния.

     На 11 август в град Тираспол е създаден Обединен съвет на трудовите колективи, който настоява за провеждането на национален референдум относно официално използваните езици в републиката. Искането не се приема и на 31 август, независимо от предупрежденията от страна на Тираспол, законопроектът за отмяна на руския език като официален е приет. Този акт е остро осъден от ЦК на КПСС в СССР, който го обявява за недействителен.

     Виждайки опасност от набързо стеклите се събития в края на 1989 и началото на 1990 г., в градовете Рибница и Тираспол е проведен референдум по въпроса за създаване на Приднестровска автономна социалистическа съветска република, но резултатите неса признати за валидни от Върховния съвет на Молдовската ССР. Разногласията между териториите от двете страни на река Днестър се задълбочават и поради факта, че след промени в състава на Върховния съвет, представителите от Приднестровския район се оказват малцинство и не могат да влияят на решенията му. Този факт, както и прорумънската насоченост на новите управници и на голяма част от населението предизвиква напускането на Съвета от приднестровските представители. Тяхното недоволство намира решение в сепаратистки амбиции и създаване на паралелни институции на управление и власт на територията на Преднестровието. Провъзгласява се Приднестровска автономна съветска социалистическа република, в последствие преименувана в Приднестровска молдовска република. На 23 март 1990 г. за председател на Тирасполския градски съвет е избран Игор Смирнов. Този факт не променя отношението на управляващите в Кишинев и на 27 април Върховният съвет на Молдова променя националния флаг, като новият е с цветовете на румънския флаг. Градските съвети на Тираспол, Рибница и Бендери отказват да признаят този флаг и в знак на това приднестровските самопровъзгласили се власти взимат решение за създаване на свои държавни символи и приднестровска свободна икономическа зона. Възползвайки се от различията в идеологията с Кишинев, объркания световен ред, породен от процесите в Съветския съюз, както и поради известни опасения и с моралната подкрепа на СССР на 2 септември 1990 г. е провъзгласена Приднестровска молдовска съветска социалистическа република (ПМССР). Избран е Временен върховен съвет, а за негов председател е избран Игор Смирнов.

     Нарастващият конфликт предизвиква размирици и на територията на Приднестровието, където на 2 ноември 1990 г. падат първите жертви. Три дни по-късно, осъзнавайки, че въоръженият конфликт е вече факт, Временният върховен съвет на ПМССР преименува района в Приднестровска молдовска република (ПМР). Тя заема територия от 4 163 кв. км. и има население от 555 хил. души. На 8 декември се приема Декларация за суверенитет и се формира републиканска гвардия от Приднестровието, която подчинява молдовските силови ведомства в района. От дясната страна на Днестър реагират като предизвикват множество политически арести на приднестровски активисти. Арестуван в Киев и в последствие отведен в Кишинев е и самият Игор Смирнов. Точни данни за жертвите в тези сблъсъци няма. Цифрите варират според техните източници от 100 до 1000 души, но реалните факти сочат, че хиляди са принудени да бягат.

     По същото време в променената световна ситуация Съветска социалистическа република Молдова излиза от състава на СССР и обявява своята независимост на 27 август 1991 г. За тази дата е насрочен и националният празник на отделилата се република. Обявилата се за независима Република Молдова заема площ от 33 843 кв. км., има население от 4,4 млн. За столица е определен град Кишинев, а официалната религия е източноправославната. Официално, административно Молдова се дели на 9 области и 2 автономни района (Гагаузия и Приднестровие, като точния статут на последния не е съвсем ясен).

     Относно държавното устройство се взима решение Молдова да е република, начело на която да се назначи държавен глава – президент, избран от народа за срок от четири години. За президент е избран Мирча Снегур. Решено е изпълнителният орган да е правителство с министър-председател, избиран от парламента по предложение на президента.За официален език е определен румънският.

     Неизоставайки и крачка назад на 2 септември 1991 г. се утвърждава конституция, флаг и герб на ПМР. На 1 декември се провеждат президентски избори и референдум за независимост на ПМР. За пръв президент на самопровъзгласилата се република е избран Игор Смирнов, а референдумът за независимост получава одобрение от 98%. За столица на отцепилия се район е избран град Тираспол.

     Активна роля в конфликта взима Русия – специално командващият 14-та армия по това време генерал Александър Лебед. Русия осъзнава намалялото си влияние в бившите си републики и дава подкрепата си за Тираспол, който обединява около себе си район с проруско настроение. След тази намеса и постигнатите договорености, молдовските власти временно се отказват от контрола, който имат право да упражняват по конституция като единна и суверенна държава.Чрез намесата на Русия Приднестровието постига първата си победа в отношенията си с Молдова, а именно разколебаването й от защитата на териториалната й цялост. Друга победа, която постига Приднестровието, е фактът на ненамеса в конфликта на западните страни в този решаващ момент. Недопускането на външни сили в регулирането на конфликти с бивши републики е типично за СССР и Руската Федерация, като негов правоприемник. Гореспоменатите факти и подходящият момент вдъхват сила и увереност на приднестровските ръководители за продължаване на тяхната борба. Бойните действия стават по-интензивни през месец май и кулминират на 19 юни 1992 г., когато се включва тежко въоръжение за овладяване контрола върху град Бендери намиращ се отдясно на река Днестър, но под контрола на Тираспол.

     По това време на Срещата на високо равнище в Хелзинки (10 юли 1992 г.) президентът Снегур поставя въпроса за миротворческа мисия с участието на ОССЕ, но последната взима решение, че не са налице всички условия за това. Това е поредната грешка от страна на световната общност за бързо париране на конфликта, която дава възможност на властите в Тираспол да набират инерция.

     Същата година на 20 и 21 юли се инициират преговори между Борис Елцин, Мирча Снегур и Игор Смирнов в Москва. Новата инициатива, приета на срещата, е изграждането на демилитаризирана зона на сигурност на 10 км от двете страни на река Днестър, в която ще се включи и град Бендери. Основните принципи на договора са териториална цялост на Република Молдова и специален статут за Приднестровието. Друга клауза в договора предвижда жителите от левия бряг на река Днестър да могат сами да определят статута си в случай, че Молдова реши да се присъедини към Румъния. Създадена е тристранна Обединена контролна комисия между Молдова, Русия и ПМР. Освен делегация, включваща по 10 наблюдатели от всяка държава, договорът предвижда и мироопазващи сили, които да се състоят от 5 руски, 3 молдовски и 2 приднестровски батальона. Всички те действат под обединено командване, подчинено на Обединената контролна комисия. Този орган действа и в момента, макар че има множество инциденти през годините в зоната за сигурност, за които страните взаимно се обвиняват.

     Анализирайки това събитие, е важно да се отбележи, че на избрания за президент на самопровъзгласилата се република му е дадена възможност да участва официално на преговори с легитимни държавни глави. Това би могло да се изтълкува като още една победа за ПМР и официалното й налагане като страна по конфликта. С други думи оттук на сетне всички ще са длъжни да изискват и оценяват становището на нейните лидери. Победата в това отношение става реална благодарение на Борис Елцин, който организира преговорите и последващото му желание да сложи на масата за преговори непризнат от международната общност президент на сепаратистка област. Участието на ПМР наред с Русия и Молдова в миротворческите сили за пореден път изтъква важността на отделилият се район като субект в отношенията му с другите признати страни.

     Едва през 1993 г. ОССЕ прави опити за регулиране на конфликта като се намесва и установява „сътрудничество” с Обединената контролна комисия. Интерес буди факта, че ОССЕ не поставя въпроса относно правното основание за участието на ПМР по регулирането на този конфликт.

     Под натиска на международната общност в лицето на ОССЕ е създадена „зона за сигурност”. Освен това ОССЕ успява през 1995 г. да убеди Игор Смирнов и Мирча Снегур, съответно президенти на ПМР и Молдова, да подпишат „Договор за поддържане на мира и гарантиране на сигурността”.

     С намесата на ОССЕ в конфликта, ПМР успява да постигне поредната си цел, а именно световно представяне на конфликта и чуваемост на своите мотиви, цели и амбиции. Към разпространение на своите гледни точки и правота се стреми всяко едно политическо движение, стоящо извън законните норми и целящо промяна на статута. Това е ненакърним принцип от древността до днес, който Тираспол прибавя към своите победи.


 

     Проследявайки внимателно развитието на приднестровско-молдовския конфликт личи бавното, но постоянно налагане на отцепилата се област като фактор в района и постигане на своите цели.

     На сериозно обсъждане се поставя въпроса касаещ руските войски, наследници на 14-та армия, които са установени на територията на Приднестровието и представляват евентуална застраховка срещу нежелано поведение на Молдова или агресор, преминаващ през Румъния. Молдова настоява за получаване на контрол над тези военни части, но й е предоставен такъв само върху силите на десния бряг на река Днестър. Между Москва и Кишинев се провеждат серия от преговори за оттеглянето на руските части, които обаче са затруднени от руската позиция.

     Присъсътвието на 14-та руска армия в районите на левия бряг остава основен военен проблем. Общата бройка от около 5 хил. войници, които са изключително добре въоръжени, е единствената сила в Молдова способна да осъществява настъпателни действия. Повечето от жителите и управниците на самообявилата се Република Трансднестрия, вярват, че 14-та армия ги пази от действия на войски от десния бряг и способства за една относително стабилна политическа обстановка в региона.В същото време Кишинев, както и международните военни наблюдатели заявяват, че присъствието на руски части на молдовска територия води до напрежение. Смята се, че тези части вземат участие по време на боевете за Тихина/Бендери от 1992 г., че части от 14-та армия се трансформират в паравоенни отряди и че голяма част от новосъздадената войска на Трансднестрия се обучава и тренира от 14-та руска армия.

     Под нарастващ международен натиск през 1999 г. на срещата на ОССЕ в Турция, Русия се съгласява да изтегли всички свои войски и въоръжение от Приднестровието, но това в крайна сметка не се случва!

     Важно събитие в този период е спечелването на изборите в Русия от Владимир Путин, стремително насочил усилията си към повече интегриране на бившите републики в ОНД. Освен това през 2001 г. и в Молдова политическите пластове се раздвижват. На власт идва Комунистическата партия с ляво настроения президент Владимир Воронин. В началото,президентът е отворен към Русия. Според някои анализатори на събитията, целта на новото молдовско правителство в този момент е била именно уреждане на конфликтните взаимоотношения с Приднестровието с помощта на Русия. Важно е да се отбележи, че Воронин прави опити да въведе руския език отново в Молдова като втори официален. Всичко това не се приема добре от румънските власти, които виждат опасност от „русифициране” на страната.

     Сближаването се изплъзва, тъй като Молдова не приема т.нар. меморандум „Козак” от 2003 г., който предлага Молдова да се организира на федерален принцип и по този начин да намери разрешение на Приднестровския конфликт. Меморандумът се явява продължение на Московския меморандум от 1997 г. и предвижда да се създаде държава, основана на ефективност и политическа свобода. Документът е представен от Дмитрий Козак, близък съветник на президента Путин и участник в предизборния му щаб. Според предварителния план, устройството във федерацията включва Долна камара и Сенат, като на Приднестровието се дава възможност да има блокиращо малцинство в Сената. От начало Молдова приема предложенията, но след разговори с ЕС и САЩ ги отхвърля. Препъни-камъкът за приемането на меморандума се явява изискването на Русия да поддържа военна база на молдовска територия в продължение на 20 години. Официално Молдова заявява, че това е в противоречие с конституцията й, според която на нейна територия не се допуска да има чужди войски. Истинската причина за отказа от руското предложение е насочеността на Кишинев към евроатлантическата зона на сътрудничество и амбициите му за приемане в ЕС, което би било невъзможно при наличието на руски войски в страната.

     Европейската общност отдава своя принос за така стеклите се обстоятелства като проявява по-голяма загриженост към Молдова и й прави някои отстъпки. Още през 1998 г. се подписва Споразумение за партньорство и сътрудничество между Молдова и ЕС. Важно е да се отбележи, че през 2001 г. след спечелването на изборите от комунистически настроената партия, Европейският съюз насочва усилията си към сътрудничество с нея. В този период Молдова е приета за член на Световната търговска организация (СТО) и е включена в Пакта за стабилност за Югоизточна Европа. Засилените ангажименти на ЕС към бившата съветска република неминуемо рефлектират върху цялостната ориентация на страната и върху стремежа й за разрешаване на Приднестровския конфликт. Самият президент Воронин нееднократно изразява желанието си за приемане на страната му в Европейската общност и поема различни инициативи за европейска интеграция.

     Поредното нажежаване в двустранните отношения между Молдова и ПМР възниква през 2004 г. във връзка със затваряне на училища с преподаване на молдовски език на територията на Приднестровието. В отговор Молдова преустановява преговорите си по регулиране на конфликта и налага икономически санкции на Тираспол. Освен това Молдова въвежда режим за регистрация на всички промишлени предприятия на територията на Приднестровието по молдовски норми и въвежда задължителна отчетност към молдовския бюджет.

     С тази своя стъпка правителството в Молдова се стреми да регулира една от слабите си страни в икономическо отношение за сметка на създалата се ситуация. По време на съветското управление Молдова е средно развита страна с аграрно-индустриална структура. Най-развитият регион в Молдова е Трансднестрияи тъй като по-голямата част от промишлените предприятия са съсредоточени на територията на левия бряг на река Днестър (на Приднестровската република се падат 14% от територията на Молдова, но 40% от икономическото производство в страната), Молдова се опитва да въведе отчетност, а оттам и доходност за националния си бюджет.

     В отговор на ситуацията ръководството на Тираспол решава да спре електрозахранването за няколко молдовски града, включително и Кишинев. Това се случва поради чисто географски и икономически причини  електропроводниците идват от територията на Руската федерация и първо прекосяват Приднестровския район. Ситуацията се определя от специалистите като икономическа конфронтация с елементи на взаимна блокада. В регулирането на този конфликт се намесват украински и руски дипломати. От Тираспол идва предложение по границата с Молдова да се дислоцират украински и руски войски, които да следят за спазване на мира. Приднестровските власти правят една отстъпка и възстановяват преподаването на молдовски език на тяхна територия.

     Търсейки своето място на регулатор в региона, Украйна, представлявана от президента Виктор Юшченко, на среща на ГУАМ в Кишинев представя своя план за регулиране на конфликта. Планът се състои от няколко основни точки: създаване на условия за развитие на гражданското общество; провеждане на свободни многопартийни избори по демократичен стандарт; участие на украинска миротворческа мисия в района; възможност за международна инспекция на военнопромишления комплекс в Приднестровието; мониторинг на Молдовско-украинската граница с участието на ОССЕ. Така на 22 юли 2005 г. молдовският парламент одобрява законопроект за статута на Приднестровието, който съвпада с миротворческия план на Юшченко. Според решението Приднестровието се лишава от статута на суверенна държава и влиза в състава на Молдова, но като автономна област. Същевременно руските военни части трябва да напуснат областта до 31 декември 2006 г. Освен това Приднестровието се задължава да влезе в икономическото и валутно пространство, което може да се отчете като положителен фактор за Молдова, имайки предвид по-високия БВП на първата. Законопроектът дава право на Приднестровието да сформира свой Висш/Върховен законодателен съвет избиран от народа, както и да получи собствена конституция.

     Инициираният план от страна на Украйна е породен от новата й политика на сътрудничество с евроатлантическата общност. Освен това Украйна е вторият по големина търговски партньор на Молдова след Русия, а сепаратистките неуредици по границата й пречат за нормалното функциониране на търговския обмен.

     Преговорите по Приднестровския конфликт продължават през февруари 2006 г. в Кишинев във формат 5+2 (ПМР, Молдова, Русия, Украйна и ОССЕ + САЩ и ЕС). Засягат се въпроси от икономическа значимост за отношенията между Молдова и Приднестровската молдовска република, военнопромишления комплекс и положението в зоната за сигурност. Поставя се и въпросът за режима на украинско-молдовската граница.

     Един от главните проблеми в разглеждания конфликт представлява останалото в наследство от СССР оръжие, което се съхранява на територията на ПМР. Според данни на ОССЕ на територията на Приднестровската република се съхраняват големи количества оръжие, включително и ядрено. Освен от евентуална неправилна употреба от страна на тамошните власти, евроатлантическата общност проявява тревожност и от факта, че това оръжие е с отминала давност, т.е. има опасност при неговото съхранение. Друг проблем, според западните наблюдатели, е незаконната търговия с оръжие от територията на Приднестровието към различни части на света. Естествено властите в Тираспол отхвърлят всички тези обвинения и заявяват, че в заводите и оръжейните складове няма такива количества, за каквито евроатлантическата общност твърди.

     В тази връзка, поради опасения, че през молдовско-украинската граница, контролирана от властите в Транснистрия, преминават контрабандни стоки, ЕС оказва натиск върху преговорите, в следствие на което Молдова и Украйна се споразумяват да вземат контрамерки. От една страна тези мерки са насочени към подобряване на сигурността, но от друга – целят ограничаване на незаконните приходи от нелегалния трафик през тази граница. Според изследване на френски изследователи средствата от трафика на оръжие отиват във властта. Тя от своя страна създава материална база за провеждането на сепаратистката си политика спрямо Молдова. Чрез затягане на контрола по границата, както и контрола по производството и съхранението на оръжие се цели да се подбие финансовия източник за водене на сепаратистка политика. Освен това ще се увеличат приходите от митата към държавния бюджет на Молдова, които сега, според поддръжниците на тази версия, биват пропускани.

     Всичко това довежда до ново задълбочаване на конфликта и излизане на страните от рамките за мирното му разрешаване. Русия застава на страната на ПМР, а на страната на Украйна и Молдова застават ЕС и САЩ. Ситуацията заприличва на тази от Студената война. Властите в Тираспол са обвинени от Бенита Фереро Валднер (еврокомисар по външна политика и политика на съседство) в незаконно блокиране на молдовско-украинската граница. Кризата нараства спиралообразно след като ПМР се оказва изолирана от външния свят, затворена от Украйна и Молдова в собствената си територия. Това едва не довежда сепаратистката област до катастрофа, на която Русия реагира с отпускане на хуманитарни помощи.

     Към момента фактически съществува граница между ПМР и Молдова, с три гранични пункта – от молдовска и приднестровска страна, и силите на ОССЕ между тях.

     Въпреки съществуващите сериозни индикации, от страна на ПМР да получи независимост, като цяло до днешна дата не са отбелязани сериозни сблъсъци между Кишинев и Тираспол. В момента между тях се наблюдава известно „замразяване” на взаимоотношенията, като тази ситуация може във всеки един момент да бъде променена. Това обстоятелство ще бъде обусловено не толкова от желанието на едната или другата страна проблемът да бъде решен, колкото от множество външни фактори, които могат да доведат до ескалация на проблема в региона.

     На 17 февруари 2008 г. на Балканите се случва събитие, което със своята важност, пример и прецедент,повлиява на съдбата не само на останалите държави в региона, но и на страни по цял свят. Създава се независимо Косово. Този акт дава съвсем ново измерение на Приднестровския казус. Косово се превръща в символ за много територии по света, борещи се за своята независимост. Само няколко дни след признаване на законността на провъзгласената независимост на Косово от Хага, Приднестровието призова международната общественост да признае и нея. Според Тираспол, решението на Международния съд за Косово потвърждава суверенното право на нациите и народите на самоопределение. Министерството на външните работи на Приднестровието обявява, че решението за Косово има „общополитически и общоюридически характер”. След обявяването на независимостта на Косово, пред Приденстровието застава все по-открито проблемътсъс статута на отцепилата се територия. Ситуацията в Косово от прецедент се превръща в надежда на други държави, борещи се за независимост.Тя има принципно значение, тъй като създава нов модел за разрешаване на конфликтите, основаващ се на приоритета заправото на народносамоопределение, въпреки че нито една държава-членка на ООН не я признава. Приднестровската молдовска република отново привлича вниманието на ООН към факта,че отговаря на всички международни критерии за независима държава и изпълнява всички необходими условия, за да бъде международно призната. Въпреки тези доводи, световната общественост не давасъгласието си за създаване на още една независима държава. Като причина някои анализатори изтъкват факта, че ситуацията в Косово в никакъв случай не може да се сравнява с тази в Приднестровието. Докато в Косово става въпрос преди всичко за конфликт на етническа основа, Приднестровието е по-скоро геополитически спор.

     След близо две десетилетия прекъсване, през които дипломатическите опити за разрешаване на конфликта почти са прекратени, от руска страна се забелязват първите признаци на компромис. Според техниизточници, Русия е готова да опразни, демонтира,и ако е необходимо, да унищожи съдържанието на три депа за боеприпаси от съветско време в Приднестровието, Кремъл от години посочва наличието на трите военни складове в областта и възможността за загуба на контрола върху тях като основен аргумент за продължаващото присъствие на около 3000 руски войници в Приднестровието.Проблемът идва от самото Приднестровие.На търсения политически компромис от страна на Русия и другите страни участнички в разрешаването на този конфликт, Приднестровието запазва твърдите си позиции и настоява статута на общността да бъде определен като „суверенна независима държава – равноправен член на международната общност”.

     Всички досегашни опити за „умиротворяване” на двата бряга на Днестър, чрез налагането на някакво „международно решение на проблема”, обикновено водят само до ръст на напрежението между Кишиневи Тираспол. Голяма пречка конфликтът в Приднестровието да не намери своето решение и до днес, е политическата криза, която настъпва в страната след април 2009 г. в Молдова.

     Началото на политическата криза в страната идва след парламентарните избори през април 2009 г., когато повторно президентските избори се печелят от комуниста Владимир Воронин, в Кишиневзапочват масови безредици. Недоволните от резултатите на изборите дори атакуват сградите на местния парламент и на президентската администрация. Тогавашните управляващи от Комунистическата партия са принудени да отстъпят пред исканията на опозицията и склоняват да се проведе повторно преброяване на резултатите от гласуването, но това не променя съществено съотношението на силите в Парламента. Взето е решение да се състави ново правителство, съобразно резултатите от предсрочните избори, проведени на 29 юли 2009 г. Опитите на парламента да избере президент на страната (на 10 ноември и 7 декември 2009 г.), като единственият кандидат за поста е лидерът на Демократическата партия Мариан Лупу, приключват безрезултатно, тъй като за избирането му не достигат осем гласа. В края на септември 2010 г., Конституционният съд на Молдова решава, че двата провала на опитите Парламентът да избере нов държавен глава са достатъчно основание за разпускането му и насрочването на нови избори. Те се провеждат на 28 ноември 2010 г., но и новият му състав не дава възможност на победителите от т.нар. „Алианс за европейска интеграция” (АЕИ-2), обединяващ Либерално-демократическата, Демократическата и Либералната партии, да прокарат своя кандидат (доскоро за такъв се смята водачът на демократите Лупу, който е председател на Парламента и в това си качество е временно изпълняващ длъжността президент на Молдова). За целта не им достигат два гласа (разполагат с 59 депутати, докато за избора на президент са нужни 61). В съответствие с конституцията, Лупу, като председател на парламента, продължава да служи като временен президент, докато не бъде избран постоянен титуляр. За министър-председател е избран Влад Филат.Още в началото на своето управление, той заявява готовността си да се пребори с комунистическото наследство, като една от основните му цели е изграждането на правова държава. Новото правителство се опитва възможно най-бързо да подобри външно-политическите си отношения с ЕС и Румъния. Тази прекалено проточила се политическа криза няма как да не се отрази и върху ситуацията в управляващия Алианс за европейска интеграция. На фона на все по-изострящите се отношения с партньорите му от Алианса (и най-вече с лидерите на Демократическата партия Мариан Лупу и известния молдовски олигарх Владимир Плахотнюк), премиерът на Молдова и лидер на Либерално-демократическата партия Влад Филат, настойчиво се опитва да преформатира в своя полза икономическото пространство на страната. За целта той е готов дори на неофициален блок с комунистическия лидер и бивш президент Владимир Воронин, който да гарантира избора на „независим кандидат” за президент в молдовския парламент. Засега Воронин не показва никакви индикации, че е готов на подобен съюз, но на фона на политическата криза и засилващото се обществено недоволство, подобно споразумение не изглежда съвсем невероятно. Друг важен аспект от кризата в Молдова е и зародилата се политическата и икономическа конкуренция между Филат и Лупу, която постепенно се израждав личен конфликт, и в която все по-активно биват ангажирани административните и медийни ресурси на двете партии.В момента, между лидерите на водещите партии в Алианса за демократична интеграция, се очертават фундаментални противоречия, постепенно прерастващи в открита конфронтация. Това обстоятелство, както и тежката икономическа криза, изиграват ролята на изключително неблагоприятни фактори, за разрешаване на Приднестровския проблем в полза на Молдова. Всички политически партии в Молдова определят европейската интеграция като основна цел на страната в следващите години. Подобряването на отношенията с Румъния в последно време е от жизненоважно значение за развитието на този процес. И от молдовска, и от румънска страна е изразено желание за стратегическо партньорство за евентуално бъдещо членство на Молдова в Европейския съюз. „Ние можем да влезем в Европа единствено чрез Румъния”, заявява преди време един от опозиционните лидери, въпреки че това виждане се споделя от доста представители на молдовския елит, небезизвестно е, че напоследък сред голяма част от молдовското население се заражда точно обратната тенденция -пътят на Молдова към Европа трябва да се извърви самостоятелно. Това виждане се споделя и от Воронин и Филат.


 

     От своя страна ЕС продължава да развива един определен тип стратегия към бившите съветски републики. Поредната проява на тази стратегия е така нареченото „Източно партньорство” по-нов вариант на Европейската политика за добросъседство (ЕПД) на ЕС. Едно от най-ценните дипломатически постижения на Република Молдова в областта на европейската интеграция е задълбочаването на двустранния диалог с ЕС. В държавата действа Министерство на външните работи и европейска интеграция, която се явява специализиран централизиран орган на държавната администрация за разработването, насърчаването и прилагането на външната политика на страната и интегрирането и към структурите на ЕС.Сприетата през 2005 г. Декларация за политическо партньорство, страната заявява своята готовност и воля за възприемане на курс в посока на европейска интегация и сътрудничество. Споразумението за партньорство и сътрудничество между Европейския съюз и Молдова влиза в сила на 1  юли 1998 г. Новата Европейска политика за съседство и оформянето на първите планове за действие за пет от държавите в нея, сред които е и Молдова, се разглеждат като знак за по-сериозна ангажираност на Европейския съюз към страната. Конкретният план за Молдова съдържа единствено глава, разглеждаща Приднестровския конфликт, без да бъдат предложени конкретни мерки за разрешаването му от страна на ЕС. Причината е, че „Европейският съюз все още не е готов за участие в процеса за разрешаване на конфликта и насърчава страната да намери решение в съществуващия формат на преговори. Парламентарните избори през март потвърждават европейската ориентация, и досегашното нежелание на ЕС да се ангажира по-активно в конфликта се трансформира в положителна насока с назначаването на Специален представител за Молдова. Холандецът Адриан Якобовиц трябва да проучи възможностите на Съюза за разрешаването на Приднестровския конфликт в тясно сътрудничество с ОССЕ.

     Напоследък се очертава все по-ясна тенденция Европейският съюз да преразгледа досегашната си еднозначна подкрепа за управляващия Алианс за европейска интеграция. Така, по време на състоялата се в Брюксел в края на март, среща между молдовския премиер Влад Филат и еврокомисаря по разширяването и европейската политиката на съседство Щефан Фюле. Последният призовава да бъдат положени много по-големи усилия за преодоляване на политическата криза в Молдова на основата на обществения консенсус. Фюле изразява съмнение доколко е целесъобразно организирането на референдум за намаляване броя на достатъчните за избора на президент от Парламента депутатски гласове от 61 до 51, посочвайки, че подобно мероприятие ще изисква сериозни финансови разходи, както и, че може да доведе до по-нататъшното усложняване на вътрешнополитическата ситуация с непредсказуеми резултати. Според еврокомисаря, би било по-добре ако вместо това Алиансът активизира преговорите с Комунистическата партия, за да се намерят взаимноприемливи варианти в рамките на сега действащата процедура за избор на държавен глава. Фюле подчертава също, че прогресът в осъществяването на реформите е задължително предварително условие за стартиране на консултациите за създаване на двустранна зона за свободна търговия и на диалога за облекчаване на визовия режим, както и за либерализирането на въздушното съобщение между Молдова и ЕС. Според него, ако властите в Кишиневмобилизират усилията си, особено в сферата на борбата на корупцията, това би било добър сигнал за Брюксел.

     През 2011 г. главните засегнати страни, все по-видно изявяват желание, Приднестровският проблем да бъде поставен отново на масата за преговори, след почти изцяло спретите опити за разрешаването на „замразения конфликт” след 2006 г. Във Виена се провежда среща на заинтересованите страни по този случай в добре известния формат (5+2), Москвадемонстрира силно желаниепреговорите да бъдат възобновени. На тези усилия, непризната от никой Приднестровска република,настоява за равни права в преговорите между страните и за незабавно вдигане на икономическата блокада над Приднестровието, едва след това приднестровските лидери биха могли да възобновят преговорите. Следсрещата във Виена, Игор Смирнов отправяпокана за посещение към молдовския лидер Влад Филат.Тази покана се превърща в повод за недоволство от страна на молдовския политик, тъй като Смирнов употребява думата „официална”.Реакцията на молдовския лидер не закъснява и той съвсем открито заявява, че няма как да бъде канен да отиде на официално посещение в собствения си дом. С тези свои думи той за пореден път затвърждавапозицията на Молдова, че няма намерение да признае самопровъзгласилата се Приденстровска република.

     През 2011 г. европейската общност все по-остро изразява недоволството си от липсата на решение на Приднестровския проблем, въпреки че в управлението на Молдова участват партии с прозападна ориентация, значителен напредък не се забелязва и ЕС видимо започва да губи търпение. Липсата на ясна политическа визия за излизане от тази ситуация, може да окаже негативно влияние не само върху отношението на страната с нейните европейски партньори,но и върху живота вътре в нея.

     Политическата ситуация в Молдова е пряко повлияна от проблема с ПМР. Каквито и сценарии на развитие да приеме молдовското правителство в бъдеще, те трябва в най-голяма степен да бъдат разгледани през призмата на приднестровския проблем. Всяко едно действие предприето към решаване на проблема трябва да бъде координирано с големите политически играчи. В този казус всяка държава защитава собствените си интереси и постигането на компромис е доста трудна задача. Това е и причината през последната година Русия да поиска нов формат на преговори вместо досега утвърдения 5+. Това искане несъмнено би направило процедурите и процеса на взимане на решения доста по-бързи, но от друга страна отсъствието на неутрални страни, възпиращи до голяма степен амбициите на главните участници, може да доведе до по-голяма безизходица от съществуващата в момента.

     Ситуацията в Приднестровието със сигурност може да се определи, като замразен конфликт, чието решение е възможно. Всичко зависи от готовността за компромис, която са склонни да направят актьорите. От едната страна е Русия. Интересен е въпроса, какво именно спира Русия да предприеме необходимите действия и по този начин да реши така създалия се конфликт. От политическа гледна точка Москва може или да признае и до ден днешен непризната ПМР, да удовлетвори желанието на приднестровците и непризнатата от никой държава да се върне в пределите на Русия или пък да окаже натиск и Приднестровието отново да се реинтегрира в границите на Молдова. С взимането на едното или другото решение, конфликтът може да бъде решен сравнително бързо. Отговорът е, че за нея независимостта на Приднестровието със сигурност не е цел. Приднестровието е лост, чрез който Кремъл може да контролира цяла Молдова и по този начин може да я спре да тръгне по пътя на Балтийските държави – в ЕС и НАТО. Както споменахме по-рано в анализа, една от най-големите пречки за европейска интеграция е проблемът със замразения конфликт в ПМР. Основния мотив на Кремъл е затвърждаването на руските позиции в региона, а една обединена Молдова със сигурност не би била толкова податлива на руско влияние. От друга страна Русия със сигурност няма за цел присъединяването на Приднестровието като част от Руската федерация. Това ще донесе много повече проблеми, а почти никакви ползи за нея. За сега Русия изчаква по-нататъшното развитие на преговорите и едва тогава ще действа с оглед ситуацията. По-скоро политиката й ще е насочена към привличане на Молдова, като предложи на страната неща, които  засега Запада няма как да направи. Русия, за разлика от ЕС, няма проблем да работи с реалностите в постсъветското пространство. Благодарение на езика, църквата и носталгията, Москва засега надиграва ЕС в региона. Тя не налага визови органичения на искащите да работят и пътуват граждани на бившите съветски държави. Руските медии са основни играчи на информационния пазар. Основен елемент на руската мощ остават и енергийните ресурси. Русия притежава отчасти или изцяло тръбите в Модлова, Беларус и Армения, договорите за изкупуването на големи количества газ от Азербейджан. Москва също така предоставя кредити на затруднените държави, които идват с непрозрачни и неясни условия.

     От друга страна, пред европейската общност стои сериозен проблем. Тя не може да  позволи да загуби позициите си в Молдова, тъй като това директно дава предимство на руската сфера на влияние. Другият вариант,при който Украйна и Молдова могат дабъдат интегрирани от евроатлантическата общност и това да докара Приднестровието в състояние на изолация и безизходица,е неуместно решение, имайки предвид руската позиция спрямо етническите ймалцинства, живеещи извън пределите на страната. Както бившия министър на външните работи на Русия Игор Иванов се изразява, „руската политика спрямо ОНД цели запазване на пространството на бившия СССР като зона на особени интереси за Русия”. Осъзнаващ комплексната обстановка, Европейският съюз открито заявява, че стратегическата му цел за разрешаване на конфликта, е да намали пропастта между страните-членки,и тези,които не са – като Молдова. Програми от типа „Политика за съседство и сътрудничество” и „План за действие” работят в тази насока.

     Сериозните икономически проблеми, с които Молдова се сблъсква, я правят не особено привлекателна дестинация, както за жителите на левия бряг на река Днестър, така и за тези от другата страна. Повече стимули за бизнес, европейски и американски инвестиции биха спомогнали за социалната и териториална интеграция на Молдова. Усилията на Брюксел ще са ползотворни, ако създадат реални шансове рускоезичното население само да осъзнае и потърси реализацията си от дясно на Днестър. За тази цел Република Молдова трябва да има какво да предложи. Атлантическата геополитическа ориентация на Кишинев трябва да намери своята опора в ефективни икономически стратегии и действия инициирани от Европейския съюз и САЩ.  

     Съдбата на ПМР до голяма степен е в ръцете на по-големите играчи и нейното бъдеще ще се определя в зависимост от това, дали ЕС ще продължи интегрирането на държави от бившия съветски блок към своите структури. Малката непризната територия се превръща в заложник от една страна на борбата между ЕС и Русия за влияние и от друга – на собствените си управляващи. Ясно е, че Смирнов няма да се откаже толкова лесно от едноличната си власт и въпреки медийното афиширане на постоянните му опити за разрешаване на конфликта, неговата цел е запазване на собственото му благополучие. Тираспол носи тежкия дух на едно спряло време с огромен паметник на Ленин пред Върховния съвет, паметници-танкове на централния площад и сивите панелни блокове. Малката самообявила независимост република напомня силно за една силно изостанала съветска провинция. Небезизвестен е фактът, че през нейната територия се извършва контрабанда, беззаконието е нещо нормално, престъпността е почти ненаказана. Бъдещето й като самостоятелна държава точно с това управление е мрачно и без преспективи. За да се развие като самостоятелна страна, в ПМР трябва да се извършат серия от дълбоки реформи, но засега това е само далечна преспектива. Другият вариант пред ПМР е присъединяването към Руската федерация, но с оглед изброените факти, надали Кремъл ще се натовари с толкова проблеми, тъй като ползите й ще са почти нищожни. Както вече споменахме, целта на Русия е една буферна зона между нея и ЕС. Присъединявайки Приднестровието, Русия не само ще доближи още повече границите си към Европа, но ще се сдобие и с доста трудности, свързани с интегрирането на тази изостанала  във времето си територия.

     Модлова е другата голяма въпросителна. През последните няколко години тя явно насочва почти всичките си усилия към Европа и едно евентуално бъдещо членство в Евросъюза. Молдова си остава най-бедната страна в Европа, инфраструктурата почти не съществува, социалните услуги са разбити, а поради огромните критики за неспазване на човешките права, членството й в ЕС е доста далечна перспектива. Всичко това съчетано с все още неутихналата политическа криза, правят държавата безсилна да наложи каквото и да е било решение, спрямо ПМР. Това е един вид домино на обстоятелствата, при което, ако Молдова не намери решение на проблема в Приднестровието, членстовото й в ЕС е почти невъзможно. Политическите лидери в Кишинев трябва да намерят сили за така нужния компромис. Опозиция и управляващи трябва да изберат президент и да загърбят политическите си различия и болни амбиции за власт. От техния избор зависи бъдещето на Молдова, защото само една силна и единна страна, без наченки на каквито и да е било кризи, може да успее да реши такъв голям проблем, като съществуването на ПМР на нейна територия. Евентуален сценарий на развитие би било Молдова да се превърне в привлекателна притегателна сила за приднестровци и те самите да пожелаят да останат част от нея. За да може Кишинев да претендира за членство в ЕС, преди всичко трябва да реши вътрешните си проблеми, да постигне политическа стабилност, да изгради основите на една стабилна демокрация и пазарна икономика и след това да успее да наложи волята си над ПМР.

 

Карта на Молдова и Приднестровската молдовска република 

Карта на Молдова и Приднестровската молдовска република

 

 
Автор на статията: Боряна Иванова 

Покажи други статии от този автор