2012: Година на избор Печат
Анализи и изследвания - Свят
Написано от Александър Величков   
Четвъртък, 23 Февруари 2012 12:51

Александър Величков

     Променящият се святПрез настоящата 2012 г. предстоят избори с ключово значение за развитието на световната политика – в САЩ, Русия, Франция и Германия ще избират своя президент, а в Гърция трябва да се проведат парламентарни избори. На практика изборните резултати ще очертаят до голяма степен насоките, в които ще се движи глобалната политика и икономика до края на десетилетието. Важността на избора се усилва от дълговата криза в САЩ и Европа, както и от промяната на политическите баланси в Северна Африка и Близкия изток.

 

 

     Америка – отстъпващият лидер

     В средата на ноември 2011 г. американският държавен дълг премина границата от 15 трилиона долара, при прогноза през 2013 г. да надхвърли 20 трилиона. На фона на глобална икономическа криза, намален износ и свито вътрешно потребление подобна статистика е стряскаща. Същевременно президентът Барак Обама не успя да прокара редица от обещаните в кандидат-президентската кампания през 2008 г. реформи, а новата кампания вече започна. Здравната и пенсионната реформа са в застой, а новата военна стратегия на САЩ беше представена едва в началото на януари 2012 г. Тя предвижда по-голямо американско присъствие в Азия и съкращаване на войските в Европа при намаляване на военните разходи с 450 млрд. долара през следващите 10 години. Освен това според нея САЩ ще поддържат военни сили способни да спечелят една война, като същевременно запазят способността си да възпрат противник във втори конфликт. Това представлява съществена промяна от често повтаряната цел на американските военни да могат да се сражават и побеждават едновременно в две войни, на два различни театъра на бойни действия. Промяната на военната стратегия и изтеглянето на последните американски войници от Ирак на 18 декември 2011 г., както и последните данни за безработицата в САЩ, според които през декември 2011 г. тя се е понижила до 8,5% (най-ниското си ниво от февруари 2009 г.), повишават шансовете Обама да бъде преизбран. Още повече, че като вероятен съперник на Обама и кандидат на Републиканската партия засега се очертава Мит Ромни, който макар и само с 8 гласа повече от Рик Санторъм, спечели предварителните избори в Айова на 3 януари 2012 г., отбелязали началото на тазгодишната кандидат-президентска кампания. Ромни получи и подкрепата на сенатора от Аризона и бивш съперник на Обама на изборите през 2008 г. Джон Маккейн, но това едва ли ще се окаже достатъчно. Другите кандидати в предварителните избори на Републиканската партия, освен Мит Ромни и Рик Санторъм, са Нют Гингрич, Рик Пери и Рон Пол – все кандидатури без съществени шансове за победа дори на вътрешнопартийните избори. В крайна сметка претендентите за президентския пост ще станат известни официално след Националната конференция на републиканците, която ще се състои на 27 август в Тампа, Флорида и Националната конференция на демократите, която ще се проведе на 3 септември в Шарлът, Северна Каролина. Самите национални избори пък са насрочени за 6 ноември 2012 г. 

     Независимо от това кой ще бъде новият президент на САЩ, той ще трябва да се сблъска с новите геополитически реалности. Страната не може да продължи с агресивната си външна политика, или поне не по същия начин. „Войната с тероризма”, започната от Джордж У. Буш претърпя пълен провал, защото освен че не постигна политическите си цели и морално делегитимира американската външна политика, нанесе и сериозни икономически щети на федералния бюджет. Изходът обаче не е в политиката на изолационизъм, практикувана от САЩ до Втората световна война, а в добре балансираната и умерена външна политика. Към момента САЩ продължава да бъде водеща световна политическа и икономическа сила, но това няма да продължи още дълго. Развитите държави все повече губят позиции спрямо развиващите се. Последните са тези, които притежават високотехнологичен know-how и производствена база за икономическо развитие. Изследвания на The Economist показват, че ако се запазят настоящите нива на икономически растеж Китай ще стане най-големият вносител в света още през 2014 г., а ще изпревари САЩ по брутен вътрешен продукт през 2018 г. Повишаването на китайската икономическа мощ обаче не може да остане без политически последствия, което означава нарастване на политическата роля на Китай в световните дела. Още повече не бива да се забравя, че Китайската народна република е постоянен член на Съвета за сигурност на ООН.

     От друга страна, Барак Обама ще трябва да понесе негативите от продължаването на външнополитическия курс на своя предшественик. Американската инвазия в Ирак започнала на 20 март 2003 г. приключи безславно на 18 декември 2011 г., когато след близо девет години военно присъствие и последните американски части се изтеглиха от иракска територия, оставяйки страната разрушена и политически немощна. Още на 22 декември, само няколко дни след оттеглянето на американските части, при серия от атентати в Багдад загинаха 69 души, а десетки бяха ранени. Отговорност за атентатите пое организацията „Ислямска държава в Ирак”, която е свързвана с „Ал Кайда”. Тази акция имаше и символичен характер, подсказващ какво можем да очакваме за бъдещото развитие на Ирак – една страна богата на петрол, но икономически съсипана, политически, етнически и религиозно разделена. На практика относително стабилна остава единствено северната част на страната, контролирана от кюрдите. Централното правителство на Нури ал-Малики все още не е в състояние да осигури единство и ефективен контрол върху територията на Ирак, въпреки че полицейските части наброяват близо 200 000 души, а армията – около 800 000 души. Голяма част от полицейските части всъщност са местни милиции, които почти не се контролират от централната власт. По официални данни войната в Ирак е струвала на САЩ над 700 млрд. долара. Саддам Хюсеин беше екзекутиран на 30 декември 2006 г., но предполагаемото иракско биологично оръжие така и не беше открито. Диктаторът беше свален, но струваше ли си цената? Сега Ирак е по-нестабилен и непредвидим от всякога, а подтискането на центробежните сили ще става все по-трудно. Единен и демократичен Ирак все още е само едно добро пожелание.

     Ситуацията в Афганистан не е много по-различна. Започнатата на 7 октомври 2001 г. военна интервенция не дава обнадеждаващ резултат за бъдещето на страната. Положението е също толкова отчайващо, колкото и в Ирак. Операцията със саркастичното наименование „Трайна свобода”, която продължава вече повече от десет години, освен, че свали от власт афганистанските талибани, не постигна нищо съществено. Военният конфликт в Афганистан се превърна във втория най-продължителен след Виетнамската война, в който участват САЩ. Икономическата бедност и предстоящото оттегляне на чуждестранните войски през 2014 г. обаче не предвещават спокойно бъдеще за Афганистан. Още повече, че политическа нестабилност и етнорелигиозни проблеми не липсват и сега. Физическото елиминиране на ръководителя на „Ал Кайда” Осама бин Ладен на 2 май 2011 от американски специални части в Пакистан очаквано не доведе до ликвидиране на терористичната групировка. Бин Ладен просто беше заменен от Айман ал-Зауахири. Общото между войните в Афганистан и Ирак е, че очертават провалът на външната политика на бившия американски президент Джордж У. Буш, т.нар. „война срещу тероризма”. САЩ затъна в две сякаш безкрайни войни, които общо погълнаха над 1,5 трилиона долара. Всички тези военни интервенции допълнително изтощиха Америка – и икономически, и морално. Освен това войните в Афганистан и Ирак показаха, че американската мощ е силно ограничена и не е в състояние да се справи с всички предизвикателства, пред които е изправена. Гласоподавателите все повече ще настояват са социална сигурност, за сметка на глобално политическо и военно лидерство. Показателно в това отношение е появата и разрастването на движението „Окупирай Уолстрийт”, което бързо придоби масов характер. То е ярък индикатор за социалните противоречия в съвременното американско общество и необходимостта от пренасочване на основната част от усилията на правителството към вътрешната политика – нещо, за което настоящият президент Барак Обама вече даде заявка.

 

     Путин – вечният победител

     Преди близо 13 години на руската политическата сцена изгря звездата на Владимир Путин, който след два последователни президентски мандата (1999; 2000–2008 г.) и един премиерски (2008 –) отново се кандидатира за президент на Руската федерация. Не може да се отрече, че Путин има съществена заслуга за политическото и икономическото стабилизиране на страната след управлението на Борис Елцин, но продължителното му задържане начело на Русия, макар и с демократични средства, създава предпоставки за установяване на еднолична власт. Затова не е изненадващо, че Владимир Путин е критикуван и обвиняван често от своите западни партньори в авторитаризъм и потъпкване на демократичните принципи. Съществената промяна в отношението към Путин обаче дойде не от Западна Европа или САЩ, а отвътре – от самата Русия. След парламентарните избори в Руската федерация на 4 декември 2011 г. избухна вълна от недоволство, насочена срещу начина на администриране на изборния процес. Обвиненията бяха в изборни нарушения и фалшификация на резултатите. На 10 декември протестиращите проведоха митинг-демонстрации в столицата и още няколко града – Санкт Петербург, Владивосток, Перм, Хабаровск, и др. На протеста в Москва присъстваха около 30 000 души. Те настояваха за анулиране на изборните резултати, освобождаване на Владимир Чуров от поста председател на Централната избирателна комисия (ЦИК) и провеждане на честни избори. Управляващата партия „Единна Русия”, чиито лидер е Владимир Путин, беше основен адресат на народното недоволство. Партията, макар да запази абсолютното си мнозинство в Държавната Дума (49,32% от гласовете, 238 мандата в 450-местната долна камара на парламента), загуби значителен брой гласове, съответно депутатски места.

     Опозицията се активизира, тъй като видя, че подобни действия намират добра почва сред немалка част от гласоподавателите. Затова на 24 декември в редица градове на страната (Москва, Санкт Петербург, Владивосток, Хабаровск, Иркутск, Новосибирск и др.) бяха организирани нови протести. Само на протеста в Москва на бул. „Акад. Сахаров” присъстваха около 60 000 души, което на практика превръща тези протести в най-масовите от разпадането на СССР до ден днешен. Пред протестиращите говориха част от лидерите на опозицията (политиците Владимир Рижков, Борис Немцов, Артемий Троицки, Гари Каспаров, Иля Яшин, писателят Борис Акунин, телевизионната водеща Ксения Собчак и др.), както и предишни съмишленици на Путин като бившият министър на финансите Алексей Кудрин. Всички те обаче бяха освиркани от присъстващите демонстранти. Един от малкото, които тълпата не освирка беше популярният блогър Алексей Навални. Тази реакция на протестиращите дори даде повод на анализатори да предположат, че именно Навални може да бъде алтернативата на Путин на предстоящите президентски избори. Тези прогнози обаче се оказаха погрешни. Претенденти за поста на Дмитрий Медведев са петима души – лидерът на „Единна Русия” и настоящ премиер Владимир Путин, лидерът на „Справедлива Русия” Сергей Миронов, лидерът на „Либералнодемократическата партия на Русия” Владимир Жириновски, лидерът на „Комунистическата партия на Руската федерация” Генадий Зюганов, както и милиардера Михаил Прохоров. Четирима независими кандидати оттеглиха своите кандидатури, а на петима ЦИК отказа регистрация, сред които е и лидерът на Руската обединена демократическа партия „Яблоко” Григорий Явлински.

     По време на протеста на 24 декември в ефира на радио „Ехото на Москва” бившият съветски президент Михаил Горбачов заяви: „Препоръчвам на Владимир Владимирович Путин да се оттегли от властта сега... Путин вече изкара три мандата – два като президент и един като премиер. Три мандата са достатъчни.” Очевидно е обаче, че Путин няма такова намерение, а основните опозиционни политици се ползват с нисък авторитет и одобрение от руските гласоподаватели. Според някои анализатори най-големи шансове имат лицата, които не са били досега активни политици – като Алексей Навални и Михаил Прохоров. На Навални обаче му липсва организационен и финансов ресурс, както и опит в политиката. Освен това той така и не се включи в изборната надпревара. Прохоров пък разполага с финансови възможности за разгръщане на широка предизборна кампания, но според някои руски наблюдатели Прохоров и Кудрин са фигури на Кремъл, и тяхната поява на политическата сцена е поредния ход на „сивия кардинал” Владислав Сурков. Почти сигурно Путин ще спечели президентските избори в Русия на 4 март 2012 г., но по-важното е каква ще бъде неговата реакция и реакцията на руската общественост. Защото макар и все още доста популярен, имиджът на Путин несъмнено ерозира. Това показва, че е необходима промяна във водената от Кремъл политика и че руските граждани няма да останат безучастни спрямо случващото се. Показателен за това е фактът, че опозицията продължава да организира антиправителствени протести, в които участват немалко хора. По време на опозиционния протест в Москва на 4 февруари – точно месец преди датата на изборите – под вече традиционния лозунг „За честни избори“ се събраха около 35 000 души. Сред главните действащи лица бяха Михаил Прохоров, Алексей Навални, Борис Акунин. Подобни антиправителствени митинги се проведоха в Санкт Петербург и още над 20 града в страната. Като цяло обаче те останаха значително по-слаби от проправителствените демонстрации, проведени по същото време. За сравнение, на паралелно провелия се митинг в подкрепа на управляващите в Москва присъстваха около 100 000 души, обединени под лозунга „Имаме какво да губим“. Въпреки това опозицията планира да продължи с протестите, като за 11 март е насрочен четвърти масов протест. Междувременно на 7 януари руският патриарх Кирил заяви, че „правителството трябва чрез диалог и вслушване в обществото да коригира политическия курс и тогава всичко ще бъде наред.” Според него „властта трябва да се приспособява, включително и да възприема сигнали отвън”. Дали обаче Владимир Путин и управляващата партия ще успеят да се адаптират само времето ще покаже.Путин вече изложи в поредица от статии своите намерения за бъдещото развитие на Руската федерация и нещата, които предстоят да бъдат направени. Противниците му обаче задават въпроса защо досега не е реализирал тези свои цели, след като вече 13 години е водеща фигура в руската политика. Безспорно Русия стабилизира своята държавност, но същевременно се сблъска с опасността от възраждането на съветския модел в нова опаковка. Част от плановете на Путин са свързани с възраждането на руската армия и военно-промишления комплекс на страната, което пък от своя страна по негови очаквания трябва да съживи икономиката и развие научно-технологичния сектор. Извеждането на военната индустрия на преден план обаче рискува да доведе до изоставане на гражданския сектор като се има предвид опита на СССР. На фона на демографските проблеми пред руското общество това едва ли е най-удачният вариант. Освен това при спечелване на нов президентски мандат Путин ще трябва да придвижи Русия от икономика базирана основно на природни ресурси и суровини в икономика основана на производство и услуги, за да може да гарантира устойчиво развитие на страната. Жизненият стандарт на средностатистическия руснак несъмнено се подобри през последното десетилетие, но той все още остава нисък спрямо жизненото равнище в западноевропейските държави.


 

      Структурната криза на Европейския съюз

     Европейският съюз  (ЕС) претърпя съществени трансформации през последното десетилетие. След разширяванията от 2004 и 2007 г. броят на страните-членки нарасна от 15 на 27. Подписаният през декември 2007 г. и влязъл в сила на 1 декември 2009 г. Лисабонски договор за изменение на Договора за Европейския съюз и Договора за създаване на Европейската общност пък продължи тенденцията на задълбочаване на процеса на европейска интеграция. Едно от най-големите постижения на Европа през последното десетилетие е създаването и постепенното налагане на общата европейска валута – еврото. То беше въведено на световните финансови пазари като разчетна единица още на 1 януари 1999 г., но реално навлезе в парично обръщение на 1 януари 2002 г. Към момента еврото е парична единица на 17 държави от ЕС, които образуват т.нар. Еврозона. Еврото е официална валута също така в Андора, Монако, Сан Марино,  Ватикана, Черна гора и Косово, но тези държави не влизат в Еврозоната. И въпреки редицата стъпки през последното десетилетие предприети в посока на сближаване и засилване на политическата и икономическата интеграция между страните-членки на ЕС, общността е изправена пред сериозни предизвикателства относно своето бъдеще. Световната финансова криза, започнала през 2007 г. в САЩ, постепенно през 2009 г. достигна и Европа. Системното нарушаване на финансовата дисциплина и правилата заложени в Маастрихтските критерии, както от страна на по-малките, така и от големите държави-членки на Еврозоната, доведе до криза на общата европейска валута. Високите бюджетни дефицити и големите държавни дългове на Гърция, Португалия, Испания, Италия, Ирландия и др. предизвикаха криза на доверието в еврото и ЕС като цяло. Този срив в доверието от страна на правителствени и неправителствени финансови институции се подсилваше от политическата слабост на евросъюза и събитията в световен мащаб – глобалната икономическа криза, свитото потребление на стоки и услуги, нарастващият огромен държавен дълг на САЩ, конфликтите в Северна Африка и Близкия изток. Високите и нестабилни цени на златото и петрола още повече подкопаваха немощните усилия на европейските лидери да сложат под контрол процесите в Еврозоната. Гърция, Португалия и Ирландия получиха стотици милиарди евро под формата на помощ от ЕС, ЕЦБ и МВФ. В Гърция и Италия с усилията на Ангела Меркел и Никола Саркози дойдоха технократските правителства на Лукас Пападимос и Марио Монти с надеждата, че те ще успеят да овладеят кризисните процеси в своите страни. Тези надежди обаче към момента не се оправдават.

     Европа е разяждана не от друго, а от собствената си слабост – политическа, икономическа, социална. Политическа, защото липсва единен център на властта, който да действа бързо, отговорно и ефективно. Съществуват множество колективни или еднолични органи, но те са тромави и неефективни – Председателя на Европейския съвет (т.нар. Президент на ЕС), Председателството на Съвета на Европейския съюз, Председателя на Европейската комисия, Председателя на Европейския парламент, Представителя на ЕС за общата външна политика и политиката за сигурност и т.н. Никой от тях обаче не е в състояние да поеме отговорността за действие, така необходимо в кризисен момент. Властовата структура на ЕС страда от хроничен недостиг на власт – колкото и да звучи противоречиво и странно. Настоящата икономическа криза обаче го доказва блестящо. На практика всички решения по отношение на финансовите и икономическите проблеми на Еврозоната към момента се взимат от двама души, които формално нямат юридическото и морално право за това. Германският канцлер Ангела Меркел и френският президент Никола Саркози, шеговито наричани „дуета Меркози”, de facto са тези, които предлагат и взимат решенията отнасящи се до урегулиране на процесите в Еврозоната и ЕС като цяло (макар и те самите да имат различни виждания и да се стремят към различни цели). В по-голямата си част останалите правителства на страните-членки, както и институциите на ЕС, са просто слушатели и послушни изпълнители на германско-френските договорености. Това обаче обезсмисля идеята на европейското обединение, която всъщност и без това е достатъчно неясна. Какво е или какво трябва да бъде ЕС – федерация, конфедерация, международна организация, постнационална супердържава или нещо друго?!? А може би той е просто една безформена концепция, която ако бързо не придобие ясна форма и структура просто няма да оцелее.

     Предложеният от Германия и Франция фискален съюз с по-строга финансова дисциплина и автоматични санкции за нарушителите на правилата всъщност не е и не може да бъде универсално лекарство. Европейската икономика се нуждае преди всичко от стимули, а не от рестрикции. Още повече, че проектът разгледан от лидерите на държавите-членки на ЕС по време на срещата на високо равнище на 8-9 декември 2011 г. предвижда възможност за избягване на санкциите от дадена страна-членка при определени условия. Самото създаване на такъв прецедент представлява опасност. Нека припомним, че Пактът за стабилност и растеж въведе аналогични правила, но те бяха системно нарушавани (дори от Франция и Германия) и оставяни без санкции. С други думи, проблемът не е в липсата на правила, а в тяхното неспазване. Друг сериозен проблем на предложения фискален пакт е неговият обхват – Великобритания категорично отказа да се включи в него, а няколко други държави все още се колебаят. Ако пактът за бюджетна стабилност не включи всички 27 страни-членки на ЕС това би намалило значително ефекта от него. Какво би се случило в една хипотетична ситуация, в която страна-членка на ЕС, неприсъединила се към пакта, изпадне във финансова несъстоятелност подобна на тази, в която се намира Гърция сега?

     Създаването на Европейският механизъм за стабилност (ЕМС) като постоянен спасителен фонд на мястото на временните инструменти Европейски фонд за финансова стабилност (ЕФФС) и Европейски механизъм за финансова стабилност (ЕМФС) е добър ход, но недостатъчен сам по себе си. Фактът, че самите държави-членки на Еврозоната, които са страни по Договора за създаване на Европейски механизъм за стабилност, го подписаха първоначално на 11 юли 2011 г., а в последствие го измениха и преподписаха на 2 февруари 2012 г., показва, че европейските лидери се колебаят. Самият Договор за създаване на Европейски механизъм за стабилност, който се очаква да бъде ратифициран на национално ниво и да влезе в сила от месец юли 2012г., ще има капацитет от 500 млрд. евро. Тази сума обаче ще е недостатъчна при фалит на някоя от големите европейски държави. Гърция също остава проблемна, още повече, че през април 2012 г. предстоят парламентарни избори в страната. Провеждането им обаче е под въпрос, тъй като германският финансов министър Волфганг Шойбле вече се застъпи изборите да бъдат отложени до момента, в който технократското правителство на Лукас Пападимос проведе всички спешни и необходими реформи, изисквани от ЕС и МВФ. Тази намеса във вътрешните работи на Гърция обаче нарушава нейния суверенитет и демократичните принципи, според които гласоподавателите избират правителството, което да ги управлява. Въпросът е имат ли алтернатива външният натиск и радикалните реформи? И отговорът е – вероятно не! Същевременно натискът върху Гърция нараства все повече – социалното недоволство вътре в страната взема застрашителни размери, а необходимите траншове от спасителния кредит биват забавяни поради неизпълнение на исканията на европейските държави. На практика на гърците при всички положения ще се наложи да преживеят това, което България изживява през последните 23 години – нисък жизнен стандарт и множество ограничения. Принципът „пари срещу реформи” ще бъде водещ в отношенията с ЕС и МВФ, което несъмнено ще засили европесимизма. Вече се наблюдава ръст на антигерманските настроения в Гърция, което обаче едва ли е конструктивно. Освен карикатурите в гръцката преса, в които германците са определяни като нацисти, недоволството е видимо и сред гръцкия управленски елит. Самият президент на Гърция Каролос Папуляс директно заяви: „Като грък не приемам г-н Шойбле да се подиграва на страната ми. Кой е г-н Шойбле, за да си позволява да обижда Гърция? Кои са тези холандци? Кои са тези финландци? Ние винаги сме защитавали не само свободата на собствената ни страна, но и свободата на Европа”. Тази реплика беше в отговор на изказването на германския финансов министър Волфганг Шойбле, който заяви относно Гърция: „Можем да помогнем, но няма да наливаме пари в бездънна яма”. Всички обаче трябва да са наясно, че ако популизмът в Гърция надделее, кризата ще се задълбочи и прехвърли на общоевропейско равнище. За момента процесите бяха урегулирани, след като на 21 февруари 2012 г. финансовите министри на страните от Еврозоната, ръководителите на Европейската централна банка (ЕЦБ) и Международния валутен фонд (МВФ), и представители на Института за международни финанси (ИМФ) след продължително заседание взеха решение относно стабилизирането на Гърция. Съгласно постигнатото споразумение частните притежатели на гръцки държавни облигации (частни банки и инвестиционни фондове) трябва да поемат загуба в размер на 53,5% от номиналната стойност на гръцките държавни ценни книжа. По този начин чрез преструктуриране на държавния дълг на практика се отписват общо 107 млрд. евро от общата сума на задълженията на Гърция към частни кредитори, възлизащи на 230 млрд. евро. Освен това на страната ще бъде предоставен очаквания втори спасителен заем в размер на 130 млрд. евро, от които само 13 млрд. евро ще бъдат предоставени от МВФ, а остатъкът от 117 млрд. евро – от страните-членки на Еврозоната. Същевременно, както подчерта европейският комисар по икономическите и валутни въпроси Оли Рен, „планът за спасяване на Гърция се основава на стриктни условия: той предвижда наблюдение над страната и налагане на постоянно присъствиена място на Европейската комисия, която ще помогне на Атина да модернизира своя държавен апарат“. Колкото и да е неприятно на гръцките политици и общественост, на страната ще бъде наложен мониторинг по изпълнение на договореностите. Както поясни председателя на Еврогрупата[1] и премиер на Люксембург Жан-Клод Юнкер, „тройката [ЕС, ЕЦБ и МВФ – бел. авт.] ще засили значително своето присъствие“ в Гърция.   

     Избори, само че президентски, предстоят и във Франция. На тях един срещу друг ще се изправят кандидатът на Съюза за народно движение и настоящ президент Никола Саркози, кандидатът на Социалистическата партия Франсоа Оланд, лидерът на Националния  фронт Марин льо Пен и лидерът на Демократичното движение Франсоа Байру. Първоначално фаворит за кандидат-президент от страна на Социалистическата партия беше вече бившият шеф на Международния валутен фонд Доминик Строс-Кан, но след като последният беше замесен в секс скандал, неговата номинация отпадна. Той беше принуден да подаде оставка като ръководител на МВФ, а срещу него започна съдебно дело по обвинение в опит за изнасилване. Всъщност кандидатурата на Строс-Кан имаше реални шансове за победа, но започналият през май 2011 г. публичен скандал автоматично ликвидира тази възможност. В крайна сметка в двата тура – на 22 април и 6 май 2012 г. – измежду гореспоменатите кандидати ще се реши кой ще бъде следващия френски президент. Като се има предвид, че Франция е полупрезидентска република и ролята на държавния глава е ключова, резултатите от изборите неминуемо ще се отразят на политиката провеждана от страната. Германският канцлер Ангела Меркел вече публично обяви своята подкрепа за Никола Саркози, но това едва ли ще бъде достатъчно за неговото преизбиране. Недоволството от управлението на Саркози и скандалите около него понижиха значително неговия рейтинг в последните години. Социологическите проучвания предвиждат, че до втория тур ще достигнат кандидатите на двете водещи политически сили във Франция Никола Саркози и Франсоа Оланд, като последният има предимство към момента. Според допитванията Оланд води с 5 до 8 процентни пункта пред Саркози за първия тур, а за втория тур той има около 15 пункта преднина. Всъщност Оланд едва ли ще направи коренен поврат във френската политика ако спечели, но вероятно няма да бъде толкова „послушен” спрямо германския канцлер. Евентуалното разпадане на „дуета Меркози” обаче е най-малкият проблем на Ангела Меркел в момента като се имат предвид задълбочаващата се дългова криза в Еврозоната и скандалът с германския президент Кристиан Вулф. След по-малко от две години, откакто зае президентския пост, Вулф бе принуден да подаде оставка, заради публичните скандали около него. Самият той обоснова решението си със загубата на обществено доверие. Недоволството срещу Вулф дойде първо от факта, че още докато е бил премиер на Долна Саксония се е облагодетелствал като е взел от съпругата на негов приятел бизнесмен кредит с лихва значително по-ниска от пазарната. Скандалът придоби нови измерения, когато в началото на януари 2012 г. стана известно, че президентът Вулф се е опитал да окаже натиск върху главния редактор на германския таблоид Bild Кай Дийкман да не публикува материал свързан с него. На 16 февруари 2012 г. прокуратурата в Хановер – главният град на провинция Долна Саксония – съобщи, че ще поиска съдебния имунитет на Кристиан Вулф да бъде свален, за да може да започне разследване срещу него. Така се стигна до 17 февруари, когато германският президент Вулф беше принуден да подаде оставка – само месец след като той категорично отхвърли възможността за подобно действие. Прокуратурата в Хановер обаче заяви, че въпреки това ще проведе разследване срещу Вулф по обвинение в получаване и оказване на лична облага. Оттеглянето на Кристиан Вулф означава, че предстои избор на нов президент. Към момента изпълняващ длъжността е председателят на Бундесрата Хорст Зеехофер. Самият избор на президент на Германия е непряк, т.е. той не се избира директно от народа, а от специално свикано за целта Федерално събрание. Макар, че в немската политическа система президентът има предимно церемониални функции, той има важни функции в случай на политическа нестабилност. И все пак, тъй като Германия е парламентарна република, президентът няма тази власт, с която разполагат президентите на САЩ, Русия или Франция. По конституция новият германски президент трябваше да стане известен до месец, но вече неговото име е ясно. Това е 72-годишният бивш ръководител на федералното ведомство за работа с архивите на ЩАЗИ и кандидат-президент на Германската социалдемократическа партия (ГСДП) и Зелената партия през 2010 г. Йоахим Гаук. Още на 19 февруари той получи одобрението на канцлера Ангела Меркел, управляващата коалиция Християндемократически съюз (ХДС) / Християнсоциален съюз (ХСС), Партията на свободните демократи (ПСД) и ГСДП, и се очаква да заеме поста до 18 март. В рамките на този период трябва да бъде свикано Федерално събрание, което да легитимира избора на Гаук.

 

     Арабският свят – голямата неизвестна

     Изборната 2012 г. се очертава като изключително важна в глобален мащаб – президентските избори в САЩ, Русия, Франция и Германия, както и парламентарните избори в Гърция, могат да променят цялата картина и да очертаят посоката, в която ще се развива света в краткосрочен и средносрочен план. Има обаче още едно събитие, което ще играе подобна съществена роля в международен мащаб в бъдеще, а именно – резултатите от политическите промени в Северна Африка и Близкия изток или т.нар „Арабска пролет“. След свалянето на режимите на Зин ал Абидин Бен Али в Тунис и Хосни Мубарак в Египет, изборите бяха спечелени от местните ислямистки партии. Това ярко контрастира с очакванията спрямо „арабските революции“, които трябваше да доведат продемократични светски правителства. Победата на ислямистките партии обаче възражда опасенията на международната общност от превръщането на тези държави в ислямски републики, в които господства шериата (ислямското право). Засега партиите заявяват, че нямат такива намерения, но само времето ще покаже какви всъщност са истинските им цели. Местните общества и международната общност обаче едва ли ще стоят безучастни пред повторно отнемане на техните граждански и политически права. В Либия временният Преходен национален съвет, сформиран още по време на съпротивата срещу режима на Муамар Кадафи, тепърва предстои да организира свободни избори. Племенната раздробеност на Либия и огромните неподлежащи на контрол количества оръжие из страната обаче будят загриженост относно целостта на страната – доколко отделните племена и въоръжени групировки ще предпочетат изборното съревнование и парламентарния дебат пред силата на оръжието. Притесненията са свързани както с развитието на самите конкретни държави, така и с примера, който ще дадат на останалите страни в региона. С други думи, демократичния характер на промените в арабския свят не е гарантиран към момента и е по-скоро едно добро пожелание за бъдещето на региона, отколкото да се основава на факти от действителността.  

 


[1] Еврогрупата (Euro Group или Eurogroup) е форум, който събира финансовите министри на страните-членки на Еврозоната. Еврогрупата има роля в осъществяването на политически контрол над общата европейска валута и валутния съюз. Неин председател е люксембургския премиер Жан-Клод Юнкер, а заседанията й се провеждат в деня преди заседанието на Съвета по икономическите и финансовите въпроси (ЕКОФИН) на Съвета на ЕС. Еврогрупата е създадена през декември 1997 г., но придобива формален характер след влизането в сила на 1 декември 2009 г. на Договора от Лисабон. 

 

 
Автор на статията: Александър Величков 

Покажи други статии от този автор