Начало > Мнения > За протеста и простотията, за свободата и слободията...
За протеста и простотията, за свободата и слободията... ПДФ Печат Е-мейл
Анализи и изследвания - Мнения
Написано от Александър Величков   
Петък, 10 Януари 2014 21:17

Александър Величков

     Един от основните проблеми на времето, в което живеем, е неопределеността – неопределеността в широк и тесен смисъл. Но в следващите редове нямам намерение да коментирам политическите, икономическите и социалните измерения на неопределеността, а нейните образно-словесни и морално-етични измерения. Размиването на смисъла на думите и понятията е придобило застрашителни мащаби. Все по-често зад думи с общоприета позитивна конотация стоят всъщност откровено девиантни форми. Историята обаче показва, че именно в името на благородни цели като демокрацията и свободата са извършени най-големите безчинства и престъпления срещу човешката личност. Какво обаче стои зад термините „демокрация” и „свобода” от семантична гледна точка, какво е съдържанието на тези думи?

     Това, което ме провокира да изложа своята гледна точка по въпроса, е все по-арогантната и произволна употреба на думи, натоварени със силен семантичен заряд в откровено политизирани събития, каквито без съмнение са различните форми на личен и обществен протест. В този контекст понятията „свобода” и „демокрация” са силно взаимосвързани и взаимно обуславящи се. И все пак бих искал да се фокусирам върху идеята за свободата, тъй като я смятам за определяща. Какво е позволено и какво не в едно демократично общество? Има ли свободата граници и какви са те?

     Още в самото начало трябва да се посочи, че няма еднозначна и общоприета дефиниция на термина „свобода”. И все пак има две основни концепции за свободата и какво представлява тя в своята същност. Тези две визии са изложени най-ясно и отчетливо от британския философ Айзая Бърлин – първоначално във встъпителната му лекция в Оксфордския университет през 1958 г., а по късно и в неговата книга „Четири есета относно свободата” (1969 г.). Бърлин разграничава два типа свобода – позитивна и негативна. Според него позитивната свобода се дефинира чрез отговора на въпроса „Какво или кой е източникът на контрол или намеса, който може да определи някой да действа по определен начин, а не иначе или да бъде някакъв, а не друг?”. Свободата в негативен смисъл пък предполага отговор на въпроса „Какъв е обсега, в рамките на който субектът – индивид или група от индивиди – е или трябва да бъде оставен да действа или да бъде, какво има право да прави или да бъде, без намеса от други индивиди?”. В „Бягство от свободата” немския психолог Ерих Фром също използва разграничението между позитивна и негативна свобода – „свобода да” и „свобода от”. Общото между двата типа свобода е, че в тях е вградена идеята за ограничението и самоограничението на свободата, т.е. свободата не е и не може да бъде нещо неограничено. В този смисъл разбирането на Айзая Бърлин за негативната свобода съвпада с определението за свободата дадено по-рано от Джон Стюърт Мил, а именно, че свободата на един индивид свършва там, където започва свободата на другите индивиди. Преминаването на тази граница е именно слободията, разбирана като неограничена свобода.

     Ако се върнем към политическите измерения на свободата и приложим горната дефиниция ще видим, че и политическата свобода не може да бъде неограничена. Защото неограничената свобода е своего рода анархия. Свободата на съвестта и мисълта, словото и печата, на сдружаване и събрания се гарантира от всички демократични конституции, но задължително съдържа и условен елемент, доколкото поставя определени рамки. В чл. 39, ал. 1 от Конституцията на Република България се казва, че „всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин”. В чл. 39, ал. 2 обаче се уточнява, че „това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността”. В основния закон на държавата се залага концепцията, че дадена свобода „не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани”.

     Но нека се върнем към съвременното българско общество. В последните години придоби популярност една „извратена” форма на протест, а именно – изрисуването или оцветяването на исторически паметници. Без значение дали става въпрос за паметника на Съветската армия или скулптурата на футболист пред Националния стадион „Васил Левски” в София, паметника на Димитър Благоев в Благоевград, каменните скулптури на Асеневци във Велико Търново, паметника на Съединението в Пловдив или някоя друга част от историческото наследство, общото е, че става въпрос за проява на низка (не ниска!) култура и откровен вандализъм. Символиката на подобни актове е ясна, но начинът на протест е неприемлив. Подобни актове още веднъж демонстрират културното равнище на българското общество и неговата незрялост. Оскверняването на паметници не само не може да промени историята, но показва отношението на дадено общество спрямо самото него, защото то е продукт на историческото развитие, а не е „внезапно родено”. Коренът на думата „паметник” е показателен за смисълът вложен в нея. Паметникът е исторически артефакт, който напомня за нещо – личност, събитие, епоха. Независимо от политическата натовареност и символика, историческото наследство е белег за поколенията. Унищожаването или унижаването на даден паметник не заличава историческата причина, която е довела до неговата поява. Събитията в периода от 1944 г. до 1989 г. все още са сериозен психологичен проблем за българското общество, за което показателни са акциите насочени срещу конкретни паметници или съдържащи конкретни послания. Но насочеността на един акт не променя характера му – независимо дали става дума за боядисване на социален и културен артефакт свързан с комунистическото минало на страната или паметник на български революционер или западен дипломат – във всички случаи става въпрос за вандализъм, а не за реализиране на общопризнати права и свободи. Интересен факт по отношение на културно-историческото наследство свързано с СССР е, че и до ден днешен в германската столица Берлин съществуват в оригиналния си вид цели три мемориални комплекса (включително и гробищен парк), възпоменаващи победата на Червената армия над хитлеристките войски през Втората световна война. Всеки коментар тук е излишен. А подобни монументи съществуват в първоначалния си вид в почти всички европейски държави от бившия Източен блок. От тази гледна точка премахването на паметници или модифицирането им с цел модернизация е меко казано нелепо и неуместно. Още повече, че идеята на паметника като такъв, е да бъде автентичен източник на информация за съответната епоха. „Модерен паметник” е алогизъм.

     Форми на този културно-исторически вандализъм и ценностен упадък са демонтирането и предаването за рециклиране на бюстове на Христо Ботев и Васил Левски, честите кражби на фенерите от паметника на Васил Левски в центъра на София, графитите върху повечето монументи или уринирането от страна на български войници върху паметника на братята Евлоги и Христо Георгиеви в Карлово. Всички тези актове показват отчетливо равнището на гражданска и политическа култура в българското общество. Опитите за заличаване на историческата памет и превръщане на историята в политически инструмент логично доведоха до изопачаване на идеята за свобода и право на граждански протест, превръщайки последните в слободия и проява на дребнава простотия. Затова не е изненадващо, че демокрацията в България често бива определяна като фасадна или формална. В едно действително демократично и правово общество приемането на различията и съобразяването с другия на база ценности и законодателство са основа на отношенията между гражданите. В българския случай обаче ориенталският манталитет надделява, оставайки открит за индивидуалните права и свободи, но забравяйки небрежно за гражданските задължения спрямо останалите в общността. По този начин неясно дефинираната от Джон Стюърт Мил граница между свободата на един индивид и останалите индивиди се употребява произволно, в личен интерес и обществен ущърб. Често се спекулира и с термини като „дискриминация”, „права на човека”, „толерантност”, „търпимост” и др. Именно тук е ролята на зрялото и отговорно общество, което трябва да постави границите, които индивида не следва да прекрачва, злоупотребявайки с предоставените му права и свободи.               

 

 
Автор на статията: Александър Величков 

Покажи други статии от този автор

Присъедини се !

Категории статии

S5 Box

RSSFacebook

Анкетьор

Според Вас какво е решението на кризата в Сирия?

Абониране за новини