Homo Cineris

     Diversus vicis, diversus mores![1] Три седмици след началото на хуманитарните бомбардировки над Либия мисията на международната общност вече дава резултати. Хиляди, дори милиони, хора са спасени. В резултат на проведените военни мисии няма загинали цивилни либийски граждани. Нещо повече – либийският народ тържествува под звука на фойерверките, които украсяват иначе мрачното либийско небе. Всенародната радост е неописуема и някак странно напомня на радостта на братските народи, посрещащи Червената армия през 40-те години на миналия век или на виетнамския народ двайсетина години по-късно, наслаждаващ се на ежедневните порции демократичен U.S. напалм...

     Но замълчи сърце! Свободата иска жертви! А в Либия дори няма жертви... Така че всичко е наред – свободата ще бъде безвъзмездна. Ех, щастливци... Ето – дори първите социологически проучвания на общественото мнение в Либия имат позитивни резултати. Според последното такова изследване едва 11,72% от анкетираните не одобряват хуманитарната намеса на страните-членки на НАТО и Арабската лига. Останалите 88,28% са заявили, че не говорят арабски език и са помолили анкетьорите въпросът да им бъде зададен на английски или френски. Очевидно е, че в следствие на чуждестранната намеса значителна част от либийските бунтовници са станали полиглоти. Ех, какъв късмет... Кога ли ще дойдат и при нас?!? Не зная... Може би когато открият нефт или природен газ в някой несвободен край на милата ни родина. Но дотогава ще трябва да почакаме търпеливо... Все пак не бива да забравяме – свободата иска жертви и струва скъпо! Може би ще минат над 40 години, колкото бяха необходими на международната общност, за да забележи и осъзнае, че Кадафи-старши е злодей. Не злодей, а изверг в човешко тяло! Касапин за собствения си народ! Кой би повярвал, че получилият западна школовка либийски лидер може така безцеремонно да нарушава човешките права. Явно образованието получено във Великобритания не му е оказало влияние. Но пък всъщност може и да е научил нещо? Кой знае...

     А аз продължавам да садя картофи с надеждата да доживея деня, в който хуманитарната помощ ще достигне и до България. Ех, мечти... Да, засега са само мечти. Но мечтите са затова – да се сбъдват. Анюшка каза, че не можем да помогнем на либийските демократи, освобождаващи своето отечество, защото нямаме собствен изтребител. Ех, жалко... А можехме да им покажем колко велика е българската военна мощ. Нищо, следващият път! Засега ще им пратим една лодка – да видят, че сме горд, смел и дързък народ, който никога не скланя глава пред силните на деня. Важното е, че имаме единна и стабилна позиция, която не се променя от конюнктурните обстоятелства. Ех, велика нация сме...

     Междувременно хуманитарните бомбардировки продължават. Няма как – демокрацията иска жертви! А в Либия дори няма жертви... Хубавото е, че цивилното население скоро ще усети предимствата на афганистанската демокрация. Или на иракската. Ех, невиждана радост... Аллах Акбар![2] Но само дотук ли ще спрем?!? Нима можем да лишим другите арабски страни богати на природни ресурси от свобода и демокрация?!? Не! Не бива! Но за жалост ще трябва да почакат – не може всички да бъдат освободени наведнъж. Ами Йемен?!? Ами Сирия?!? Ще бъдат ли „защитени” човешките права на техните граждани? За жалост демокрацията не може да се откупи с пустинен пясък, но виж ако случайно открият нефт...Да, свободата е скъпо нещо! Особено в един несвободен и несправедлив свят...