Начало > Свят > 2012: Година на избор
2012: Година на избор ПДФ Печат Е-мейл
Анализи и изследвания - Свят
Написано от Александър Величков   
Четвъртък, 23 Февруари 2012 12:51
Съдържание на статията
2012: Година на избор
Страница 2
Всички страници

Александър Величков

     Променящият се святПрез настоящата 2012 г. предстоят избори с ключово значение за развитието на световната политика – в САЩ, Русия, Франция и Германия ще избират своя президент, а в Гърция трябва да се проведат парламентарни избори. На практика изборните резултати ще очертаят до голяма степен насоките, в които ще се движи глобалната политика и икономика до края на десетилетието. Важността на избора се усилва от дълговата криза в САЩ и Европа, както и от промяната на политическите баланси в Северна Африка и Близкия изток.

 

 

     Америка – отстъпващият лидер

     В средата на ноември 2011 г. американският държавен дълг премина границата от 15 трилиона долара, при прогноза през 2013 г. да надхвърли 20 трилиона. На фона на глобална икономическа криза, намален износ и свито вътрешно потребление подобна статистика е стряскаща. Същевременно президентът Барак Обама не успя да прокара редица от обещаните в кандидат-президентската кампания през 2008 г. реформи, а новата кампания вече започна. Здравната и пенсионната реформа са в застой, а новата военна стратегия на САЩ беше представена едва в началото на януари 2012 г. Тя предвижда по-голямо американско присъствие в Азия и съкращаване на войските в Европа при намаляване на военните разходи с 450 млрд. долара през следващите 10 години. Освен това според нея САЩ ще поддържат военни сили способни да спечелят една война, като същевременно запазят способността си да възпрат противник във втори конфликт. Това представлява съществена промяна от често повтаряната цел на американските военни да могат да се сражават и побеждават едновременно в две войни, на два различни театъра на бойни действия. Промяната на военната стратегия и изтеглянето на последните американски войници от Ирак на 18 декември 2011 г., както и последните данни за безработицата в САЩ, според които през декември 2011 г. тя се е понижила до 8,5% (най-ниското си ниво от февруари 2009 г.), повишават шансовете Обама да бъде преизбран. Още повече, че като вероятен съперник на Обама и кандидат на Републиканската партия засега се очертава Мит Ромни, който макар и само с 8 гласа повече от Рик Санторъм, спечели предварителните избори в Айова на 3 януари 2012 г., отбелязали началото на тазгодишната кандидат-президентска кампания. Ромни получи и подкрепата на сенатора от Аризона и бивш съперник на Обама на изборите през 2008 г. Джон Маккейн, но това едва ли ще се окаже достатъчно. Другите кандидати в предварителните избори на Републиканската партия, освен Мит Ромни и Рик Санторъм, са Нют Гингрич, Рик Пери и Рон Пол – все кандидатури без съществени шансове за победа дори на вътрешнопартийните избори. В крайна сметка претендентите за президентския пост ще станат известни официално след Националната конференция на републиканците, която ще се състои на 27 август в Тампа, Флорида и Националната конференция на демократите, която ще се проведе на 3 септември в Шарлът, Северна Каролина. Самите национални избори пък са насрочени за 6 ноември 2012 г. 

     Независимо от това кой ще бъде новият президент на САЩ, той ще трябва да се сблъска с новите геополитически реалности. Страната не може да продължи с агресивната си външна политика, или поне не по същия начин. „Войната с тероризма”, започната от Джордж У. Буш претърпя пълен провал, защото освен че не постигна политическите си цели и морално делегитимира американската външна политика, нанесе и сериозни икономически щети на федералния бюджет. Изходът обаче не е в политиката на изолационизъм, практикувана от САЩ до Втората световна война, а в добре балансираната и умерена външна политика. Към момента САЩ продължава да бъде водеща световна политическа и икономическа сила, но това няма да продължи още дълго. Развитите държави все повече губят позиции спрямо развиващите се. Последните са тези, които притежават високотехнологичен know-how и производствена база за икономическо развитие. Изследвания на The Economist показват, че ако се запазят настоящите нива на икономически растеж Китай ще стане най-големият вносител в света още през 2014 г., а ще изпревари САЩ по брутен вътрешен продукт през 2018 г. Повишаването на китайската икономическа мощ обаче не може да остане без политически последствия, което означава нарастване на политическата роля на Китай в световните дела. Още повече не бива да се забравя, че Китайската народна република е постоянен член на Съвета за сигурност на ООН.

     От друга страна, Барак Обама ще трябва да понесе негативите от продължаването на външнополитическия курс на своя предшественик. Американската инвазия в Ирак започнала на 20 март 2003 г. приключи безславно на 18 декември 2011 г., когато след близо девет години военно присъствие и последните американски части се изтеглиха от иракска територия, оставяйки страната разрушена и политически немощна. Още на 22 декември, само няколко дни след оттеглянето на американските части, при серия от атентати в Багдад загинаха 69 души, а десетки бяха ранени. Отговорност за атентатите пое организацията „Ислямска държава в Ирак”, която е свързвана с „Ал Кайда”. Тази акция имаше и символичен характер, подсказващ какво можем да очакваме за бъдещото развитие на Ирак – една страна богата на петрол, но икономически съсипана, политически, етнически и религиозно разделена. На практика относително стабилна остава единствено северната част на страната, контролирана от кюрдите. Централното правителство на Нури ал-Малики все още не е в състояние да осигури единство и ефективен контрол върху територията на Ирак, въпреки че полицейските части наброяват близо 200 000 души, а армията – около 800 000 души. Голяма част от полицейските части всъщност са местни милиции, които почти не се контролират от централната власт. По официални данни войната в Ирак е струвала на САЩ над 700 млрд. долара. Саддам Хюсеин беше екзекутиран на 30 декември 2006 г., но предполагаемото иракско биологично оръжие така и не беше открито. Диктаторът беше свален, но струваше ли си цената? Сега Ирак е по-нестабилен и непредвидим от всякога, а подтискането на центробежните сили ще става все по-трудно. Единен и демократичен Ирак все още е само едно добро пожелание.

     Ситуацията в Афганистан не е много по-различна. Започнатата на 7 октомври 2001 г. военна интервенция не дава обнадеждаващ резултат за бъдещето на страната. Положението е също толкова отчайващо, колкото и в Ирак. Операцията със саркастичното наименование „Трайна свобода”, която продължава вече повече от десет години, освен, че свали от власт афганистанските талибани, не постигна нищо съществено. Военният конфликт в Афганистан се превърна във втория най-продължителен след Виетнамската война, в който участват САЩ. Икономическата бедност и предстоящото оттегляне на чуждестранните войски през 2014 г. обаче не предвещават спокойно бъдеще за Афганистан. Още повече, че политическа нестабилност и етнорелигиозни проблеми не липсват и сега. Физическото елиминиране на ръководителя на „Ал Кайда” Осама бин Ладен на 2 май 2011 от американски специални части в Пакистан очаквано не доведе до ликвидиране на терористичната групировка. Бин Ладен просто беше заменен от Айман ал-Зауахири. Общото между войните в Афганистан и Ирак е, че очертават провалът на външната политика на бившия американски президент Джордж У. Буш, т.нар. „война срещу тероризма”. САЩ затъна в две сякаш безкрайни войни, които общо погълнаха над 1,5 трилиона долара. Всички тези военни интервенции допълнително изтощиха Америка – и икономически, и морално. Освен това войните в Афганистан и Ирак показаха, че американската мощ е силно ограничена и не е в състояние да се справи с всички предизвикателства, пред които е изправена. Гласоподавателите все повече ще настояват са социална сигурност, за сметка на глобално политическо и военно лидерство. Показателно в това отношение е появата и разрастването на движението „Окупирай Уолстрийт”, което бързо придоби масов характер. То е ярък индикатор за социалните противоречия в съвременното американско общество и необходимостта от пренасочване на основната част от усилията на правителството към вътрешната политика – нещо, за което настоящият президент Барак Обама вече даде заявка.

 

     Путин – вечният победител

     Преди близо 13 години на руската политическата сцена изгря звездата на Владимир Путин, който след два последователни президентски мандата (1999; 2000–2008 г.) и един премиерски (2008 –) отново се кандидатира за президент на Руската федерация. Не може да се отрече, че Путин има съществена заслуга за политическото и икономическото стабилизиране на страната след управлението на Борис Елцин, но продължителното му задържане начело на Русия, макар и с демократични средства, създава предпоставки за установяване на еднолична власт. Затова не е изненадващо, че Владимир Путин е критикуван и обвиняван често от своите западни партньори в авторитаризъм и потъпкване на демократичните принципи. Съществената промяна в отношението към Путин обаче дойде не от Западна Европа или САЩ, а отвътре – от самата Русия. След парламентарните избори в Руската федерация на 4 декември 2011 г. избухна вълна от недоволство, насочена срещу начина на администриране на изборния процес. Обвиненията бяха в изборни нарушения и фалшификация на резултатите. На 10 декември протестиращите проведоха митинг-демонстрации в столицата и още няколко града – Санкт Петербург, Владивосток, Перм, Хабаровск, и др. На протеста в Москва присъстваха около 30 000 души. Те настояваха за анулиране на изборните резултати, освобождаване на Владимир Чуров от поста председател на Централната избирателна комисия (ЦИК) и провеждане на честни избори. Управляващата партия „Единна Русия”, чиито лидер е Владимир Путин, беше основен адресат на народното недоволство. Партията, макар да запази абсолютното си мнозинство в Държавната Дума (49,32% от гласовете, 238 мандата в 450-местната долна камара на парламента), загуби значителен брой гласове, съответно депутатски места.

     Опозицията се активизира, тъй като видя, че подобни действия намират добра почва сред немалка част от гласоподавателите. Затова на 24 декември в редица градове на страната (Москва, Санкт Петербург, Владивосток, Хабаровск, Иркутск, Новосибирск и др.) бяха организирани нови протести. Само на протеста в Москва на бул. „Акад. Сахаров” присъстваха около 60 000 души, което на практика превръща тези протести в най-масовите от разпадането на СССР до ден днешен. Пред протестиращите говориха част от лидерите на опозицията (политиците Владимир Рижков, Борис Немцов, Артемий Троицки, Гари Каспаров, Иля Яшин, писателят Борис Акунин, телевизионната водеща Ксения Собчак и др.), както и предишни съмишленици на Путин като бившият министър на финансите Алексей Кудрин. Всички те обаче бяха освиркани от присъстващите демонстранти. Един от малкото, които тълпата не освирка беше популярният блогър Алексей Навални. Тази реакция на протестиращите дори даде повод на анализатори да предположат, че именно Навални може да бъде алтернативата на Путин на предстоящите президентски избори. Тези прогнози обаче се оказаха погрешни. Претенденти за поста на Дмитрий Медведев са петима души – лидерът на „Единна Русия” и настоящ премиер Владимир Путин, лидерът на „Справедлива Русия” Сергей Миронов, лидерът на „Либералнодемократическата партия на Русия” Владимир Жириновски, лидерът на „Комунистическата партия на Руската федерация” Генадий Зюганов, както и милиардера Михаил Прохоров. Четирима независими кандидати оттеглиха своите кандидатури, а на петима ЦИК отказа регистрация, сред които е и лидерът на Руската обединена демократическа партия „Яблоко” Григорий Явлински.

     По време на протеста на 24 декември в ефира на радио „Ехото на Москва” бившият съветски президент Михаил Горбачов заяви: „Препоръчвам на Владимир Владимирович Путин да се оттегли от властта сега... Путин вече изкара три мандата – два като президент и един като премиер. Три мандата са достатъчни.” Очевидно е обаче, че Путин няма такова намерение, а основните опозиционни политици се ползват с нисък авторитет и одобрение от руските гласоподаватели. Според някои анализатори най-големи шансове имат лицата, които не са били досега активни политици – като Алексей Навални и Михаил Прохоров. На Навални обаче му липсва организационен и финансов ресурс, както и опит в политиката. Освен това той така и не се включи в изборната надпревара. Прохоров пък разполага с финансови възможности за разгръщане на широка предизборна кампания, но според някои руски наблюдатели Прохоров и Кудрин са фигури на Кремъл, и тяхната поява на политическата сцена е поредния ход на „сивия кардинал” Владислав Сурков. Почти сигурно Путин ще спечели президентските избори в Русия на 4 март 2012 г., но по-важното е каква ще бъде неговата реакция и реакцията на руската общественост. Защото макар и все още доста популярен, имиджът на Путин несъмнено ерозира. Това показва, че е необходима промяна във водената от Кремъл политика и че руските граждани няма да останат безучастни спрямо случващото се. Показателен за това е фактът, че опозицията продължава да организира антиправителствени протести, в които участват немалко хора. По време на опозиционния протест в Москва на 4 февруари – точно месец преди датата на изборите – под вече традиционния лозунг „За честни избори“ се събраха около 35 000 души. Сред главните действащи лица бяха Михаил Прохоров, Алексей Навални, Борис Акунин. Подобни антиправителствени митинги се проведоха в Санкт Петербург и още над 20 града в страната. Като цяло обаче те останаха значително по-слаби от проправителствените демонстрации, проведени по същото време. За сравнение, на паралелно провелия се митинг в подкрепа на управляващите в Москва присъстваха около 100 000 души, обединени под лозунга „Имаме какво да губим“. Въпреки това опозицията планира да продължи с протестите, като за 11 март е насрочен четвърти масов протест. Междувременно на 7 януари руският патриарх Кирил заяви, че „правителството трябва чрез диалог и вслушване в обществото да коригира политическия курс и тогава всичко ще бъде наред.” Според него „властта трябва да се приспособява, включително и да възприема сигнали отвън”. Дали обаче Владимир Путин и управляващата партия ще успеят да се адаптират само времето ще покаже.Путин вече изложи в поредица от статии своите намерения за бъдещото развитие на Руската федерация и нещата, които предстоят да бъдат направени. Противниците му обаче задават въпроса защо досега не е реализирал тези свои цели, след като вече 13 години е водеща фигура в руската политика. Безспорно Русия стабилизира своята държавност, но същевременно се сблъска с опасността от възраждането на съветския модел в нова опаковка. Част от плановете на Путин са свързани с възраждането на руската армия и военно-промишления комплекс на страната, което пък от своя страна по негови очаквания трябва да съживи икономиката и развие научно-технологичния сектор. Извеждането на военната индустрия на преден план обаче рискува да доведе до изоставане на гражданския сектор като се има предвид опита на СССР. На фона на демографските проблеми пред руското общество това едва ли е най-удачният вариант. Освен това при спечелване на нов президентски мандат Путин ще трябва да придвижи Русия от икономика базирана основно на природни ресурси и суровини в икономика основана на производство и услуги, за да може да гарантира устойчиво развитие на страната. Жизненият стандарт на средностатистическия руснак несъмнено се подобри през последното десетилетие, но той все още остава нисък спрямо жизненото равнище в западноевропейските държави.



 

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Присъедини се !

Категории статии

S5 Box

RSSFacebook

Анкетьор

Според Вас какво е решението на кризата в Сирия?

Абониране за новини