Начало > Свят > 2012: Година на избор - Страница 2
2012: Година на избор - Страница 2 ПДФ Печат Е-мейл
Анализи и изследвания - Свят
Написано от Александър Величков   
Четвъртък, 23 Февруари 2012 12:51
Съдържание на статията
2012: Година на избор
Страница 2
Всички страници

 

      Структурната криза на Европейския съюз

     Европейският съюз  (ЕС) претърпя съществени трансформации през последното десетилетие. След разширяванията от 2004 и 2007 г. броят на страните-членки нарасна от 15 на 27. Подписаният през декември 2007 г. и влязъл в сила на 1 декември 2009 г. Лисабонски договор за изменение на Договора за Европейския съюз и Договора за създаване на Европейската общност пък продължи тенденцията на задълбочаване на процеса на европейска интеграция. Едно от най-големите постижения на Европа през последното десетилетие е създаването и постепенното налагане на общата европейска валута – еврото. То беше въведено на световните финансови пазари като разчетна единица още на 1 януари 1999 г., но реално навлезе в парично обръщение на 1 януари 2002 г. Към момента еврото е парична единица на 17 държави от ЕС, които образуват т.нар. Еврозона. Еврото е официална валута също така в Андора, Монако, Сан Марино,  Ватикана, Черна гора и Косово, но тези държави не влизат в Еврозоната. И въпреки редицата стъпки през последното десетилетие предприети в посока на сближаване и засилване на политическата и икономическата интеграция между страните-членки на ЕС, общността е изправена пред сериозни предизвикателства относно своето бъдеще. Световната финансова криза, започнала през 2007 г. в САЩ, постепенно през 2009 г. достигна и Европа. Системното нарушаване на финансовата дисциплина и правилата заложени в Маастрихтските критерии, както от страна на по-малките, така и от големите държави-членки на Еврозоната, доведе до криза на общата европейска валута. Високите бюджетни дефицити и големите държавни дългове на Гърция, Португалия, Испания, Италия, Ирландия и др. предизвикаха криза на доверието в еврото и ЕС като цяло. Този срив в доверието от страна на правителствени и неправителствени финансови институции се подсилваше от политическата слабост на евросъюза и събитията в световен мащаб – глобалната икономическа криза, свитото потребление на стоки и услуги, нарастващият огромен държавен дълг на САЩ, конфликтите в Северна Африка и Близкия изток. Високите и нестабилни цени на златото и петрола още повече подкопаваха немощните усилия на европейските лидери да сложат под контрол процесите в Еврозоната. Гърция, Португалия и Ирландия получиха стотици милиарди евро под формата на помощ от ЕС, ЕЦБ и МВФ. В Гърция и Италия с усилията на Ангела Меркел и Никола Саркози дойдоха технократските правителства на Лукас Пападимос и Марио Монти с надеждата, че те ще успеят да овладеят кризисните процеси в своите страни. Тези надежди обаче към момента не се оправдават.

     Европа е разяждана не от друго, а от собствената си слабост – политическа, икономическа, социална. Политическа, защото липсва единен център на властта, който да действа бързо, отговорно и ефективно. Съществуват множество колективни или еднолични органи, но те са тромави и неефективни – Председателя на Европейския съвет (т.нар. Президент на ЕС), Председателството на Съвета на Европейския съюз, Председателя на Европейската комисия, Председателя на Европейския парламент, Представителя на ЕС за общата външна политика и политиката за сигурност и т.н. Никой от тях обаче не е в състояние да поеме отговорността за действие, така необходимо в кризисен момент. Властовата структура на ЕС страда от хроничен недостиг на власт – колкото и да звучи противоречиво и странно. Настоящата икономическа криза обаче го доказва блестящо. На практика всички решения по отношение на финансовите и икономическите проблеми на Еврозоната към момента се взимат от двама души, които формално нямат юридическото и морално право за това. Германският канцлер Ангела Меркел и френският президент Никола Саркози, шеговито наричани „дуета Меркози”, de facto са тези, които предлагат и взимат решенията отнасящи се до урегулиране на процесите в Еврозоната и ЕС като цяло (макар и те самите да имат различни виждания и да се стремят към различни цели). В по-голямата си част останалите правителства на страните-членки, както и институциите на ЕС, са просто слушатели и послушни изпълнители на германско-френските договорености. Това обаче обезсмисля идеята на европейското обединение, която всъщност и без това е достатъчно неясна. Какво е или какво трябва да бъде ЕС – федерация, конфедерация, международна организация, постнационална супердържава или нещо друго?!? А може би той е просто една безформена концепция, която ако бързо не придобие ясна форма и структура просто няма да оцелее.

     Предложеният от Германия и Франция фискален съюз с по-строга финансова дисциплина и автоматични санкции за нарушителите на правилата всъщност не е и не може да бъде универсално лекарство. Европейската икономика се нуждае преди всичко от стимули, а не от рестрикции. Още повече, че проектът разгледан от лидерите на държавите-членки на ЕС по време на срещата на високо равнище на 8-9 декември 2011 г. предвижда възможност за избягване на санкциите от дадена страна-членка при определени условия. Самото създаване на такъв прецедент представлява опасност. Нека припомним, че Пактът за стабилност и растеж въведе аналогични правила, но те бяха системно нарушавани (дори от Франция и Германия) и оставяни без санкции. С други думи, проблемът не е в липсата на правила, а в тяхното неспазване. Друг сериозен проблем на предложения фискален пакт е неговият обхват – Великобритания категорично отказа да се включи в него, а няколко други държави все още се колебаят. Ако пактът за бюджетна стабилност не включи всички 27 страни-членки на ЕС това би намалило значително ефекта от него. Какво би се случило в една хипотетична ситуация, в която страна-членка на ЕС, неприсъединила се към пакта, изпадне във финансова несъстоятелност подобна на тази, в която се намира Гърция сега?

     Създаването на Европейският механизъм за стабилност (ЕМС) като постоянен спасителен фонд на мястото на временните инструменти Европейски фонд за финансова стабилност (ЕФФС) и Европейски механизъм за финансова стабилност (ЕМФС) е добър ход, но недостатъчен сам по себе си. Фактът, че самите държави-членки на Еврозоната, които са страни по Договора за създаване на Европейски механизъм за стабилност, го подписаха първоначално на 11 юли 2011 г., а в последствие го измениха и преподписаха на 2 февруари 2012 г., показва, че европейските лидери се колебаят. Самият Договор за създаване на Европейски механизъм за стабилност, който се очаква да бъде ратифициран на национално ниво и да влезе в сила от месец юли 2012г., ще има капацитет от 500 млрд. евро. Тази сума обаче ще е недостатъчна при фалит на някоя от големите европейски държави. Гърция също остава проблемна, още повече, че през април 2012 г. предстоят парламентарни избори в страната. Провеждането им обаче е под въпрос, тъй като германският финансов министър Волфганг Шойбле вече се застъпи изборите да бъдат отложени до момента, в който технократското правителство на Лукас Пападимос проведе всички спешни и необходими реформи, изисквани от ЕС и МВФ. Тази намеса във вътрешните работи на Гърция обаче нарушава нейния суверенитет и демократичните принципи, според които гласоподавателите избират правителството, което да ги управлява. Въпросът е имат ли алтернатива външният натиск и радикалните реформи? И отговорът е – вероятно не! Същевременно натискът върху Гърция нараства все повече – социалното недоволство вътре в страната взема застрашителни размери, а необходимите траншове от спасителния кредит биват забавяни поради неизпълнение на исканията на европейските държави. На практика на гърците при всички положения ще се наложи да преживеят това, което България изживява през последните 23 години – нисък жизнен стандарт и множество ограничения. Принципът „пари срещу реформи” ще бъде водещ в отношенията с ЕС и МВФ, което несъмнено ще засили европесимизма. Вече се наблюдава ръст на антигерманските настроения в Гърция, което обаче едва ли е конструктивно. Освен карикатурите в гръцката преса, в които германците са определяни като нацисти, недоволството е видимо и сред гръцкия управленски елит. Самият президент на Гърция Каролос Папуляс директно заяви: „Като грък не приемам г-н Шойбле да се подиграва на страната ми. Кой е г-н Шойбле, за да си позволява да обижда Гърция? Кои са тези холандци? Кои са тези финландци? Ние винаги сме защитавали не само свободата на собствената ни страна, но и свободата на Европа”. Тази реплика беше в отговор на изказването на германския финансов министър Волфганг Шойбле, който заяви относно Гърция: „Можем да помогнем, но няма да наливаме пари в бездънна яма”. Всички обаче трябва да са наясно, че ако популизмът в Гърция надделее, кризата ще се задълбочи и прехвърли на общоевропейско равнище. За момента процесите бяха урегулирани, след като на 21 февруари 2012 г. финансовите министри на страните от Еврозоната, ръководителите на Европейската централна банка (ЕЦБ) и Международния валутен фонд (МВФ), и представители на Института за международни финанси (ИМФ) след продължително заседание взеха решение относно стабилизирането на Гърция. Съгласно постигнатото споразумение частните притежатели на гръцки държавни облигации (частни банки и инвестиционни фондове) трябва да поемат загуба в размер на 53,5% от номиналната стойност на гръцките държавни ценни книжа. По този начин чрез преструктуриране на държавния дълг на практика се отписват общо 107 млрд. евро от общата сума на задълженията на Гърция към частни кредитори, възлизащи на 230 млрд. евро. Освен това на страната ще бъде предоставен очаквания втори спасителен заем в размер на 130 млрд. евро, от които само 13 млрд. евро ще бъдат предоставени от МВФ, а остатъкът от 117 млрд. евро – от страните-членки на Еврозоната. Същевременно, както подчерта европейският комисар по икономическите и валутни въпроси Оли Рен, „планът за спасяване на Гърция се основава на стриктни условия: той предвижда наблюдение над страната и налагане на постоянно присъствиена място на Европейската комисия, която ще помогне на Атина да модернизира своя държавен апарат“. Колкото и да е неприятно на гръцките политици и общественост, на страната ще бъде наложен мониторинг по изпълнение на договореностите. Както поясни председателя на Еврогрупата[1] и премиер на Люксембург Жан-Клод Юнкер, „тройката [ЕС, ЕЦБ и МВФ – бел. авт.] ще засили значително своето присъствие“ в Гърция.   

     Избори, само че президентски, предстоят и във Франция. На тях един срещу друг ще се изправят кандидатът на Съюза за народно движение и настоящ президент Никола Саркози, кандидатът на Социалистическата партия Франсоа Оланд, лидерът на Националния  фронт Марин льо Пен и лидерът на Демократичното движение Франсоа Байру. Първоначално фаворит за кандидат-президент от страна на Социалистическата партия беше вече бившият шеф на Международния валутен фонд Доминик Строс-Кан, но след като последният беше замесен в секс скандал, неговата номинация отпадна. Той беше принуден да подаде оставка като ръководител на МВФ, а срещу него започна съдебно дело по обвинение в опит за изнасилване. Всъщност кандидатурата на Строс-Кан имаше реални шансове за победа, но започналият през май 2011 г. публичен скандал автоматично ликвидира тази възможност. В крайна сметка в двата тура – на 22 април и 6 май 2012 г. – измежду гореспоменатите кандидати ще се реши кой ще бъде следващия френски президент. Като се има предвид, че Франция е полупрезидентска република и ролята на държавния глава е ключова, резултатите от изборите неминуемо ще се отразят на политиката провеждана от страната. Германският канцлер Ангела Меркел вече публично обяви своята подкрепа за Никола Саркози, но това едва ли ще бъде достатъчно за неговото преизбиране. Недоволството от управлението на Саркози и скандалите около него понижиха значително неговия рейтинг в последните години. Социологическите проучвания предвиждат, че до втория тур ще достигнат кандидатите на двете водещи политически сили във Франция Никола Саркози и Франсоа Оланд, като последният има предимство към момента. Според допитванията Оланд води с 5 до 8 процентни пункта пред Саркози за първия тур, а за втория тур той има около 15 пункта преднина. Всъщност Оланд едва ли ще направи коренен поврат във френската политика ако спечели, но вероятно няма да бъде толкова „послушен” спрямо германския канцлер. Евентуалното разпадане на „дуета Меркози” обаче е най-малкият проблем на Ангела Меркел в момента като се имат предвид задълбочаващата се дългова криза в Еврозоната и скандалът с германския президент Кристиан Вулф. След по-малко от две години, откакто зае президентския пост, Вулф бе принуден да подаде оставка, заради публичните скандали около него. Самият той обоснова решението си със загубата на обществено доверие. Недоволството срещу Вулф дойде първо от факта, че още докато е бил премиер на Долна Саксония се е облагодетелствал като е взел от съпругата на негов приятел бизнесмен кредит с лихва значително по-ниска от пазарната. Скандалът придоби нови измерения, когато в началото на януари 2012 г. стана известно, че президентът Вулф се е опитал да окаже натиск върху главния редактор на германския таблоид Bild Кай Дийкман да не публикува материал свързан с него. На 16 февруари 2012 г. прокуратурата в Хановер – главният град на провинция Долна Саксония – съобщи, че ще поиска съдебния имунитет на Кристиан Вулф да бъде свален, за да може да започне разследване срещу него. Така се стигна до 17 февруари, когато германският президент Вулф беше принуден да подаде оставка – само месец след като той категорично отхвърли възможността за подобно действие. Прокуратурата в Хановер обаче заяви, че въпреки това ще проведе разследване срещу Вулф по обвинение в получаване и оказване на лична облага. Оттеглянето на Кристиан Вулф означава, че предстои избор на нов президент. Към момента изпълняващ длъжността е председателят на Бундесрата Хорст Зеехофер. Самият избор на президент на Германия е непряк, т.е. той не се избира директно от народа, а от специално свикано за целта Федерално събрание. Макар, че в немската политическа система президентът има предимно церемониални функции, той има важни функции в случай на политическа нестабилност. И все пак, тъй като Германия е парламентарна република, президентът няма тази власт, с която разполагат президентите на САЩ, Русия или Франция. По конституция новият германски президент трябваше да стане известен до месец, но вече неговото име е ясно. Това е 72-годишният бивш ръководител на федералното ведомство за работа с архивите на ЩАЗИ и кандидат-президент на Германската социалдемократическа партия (ГСДП) и Зелената партия през 2010 г. Йоахим Гаук. Още на 19 февруари той получи одобрението на канцлера Ангела Меркел, управляващата коалиция Християндемократически съюз (ХДС) / Християнсоциален съюз (ХСС), Партията на свободните демократи (ПСД) и ГСДП, и се очаква да заеме поста до 18 март. В рамките на този период трябва да бъде свикано Федерално събрание, което да легитимира избора на Гаук.

 

     Арабският свят – голямата неизвестна

     Изборната 2012 г. се очертава като изключително важна в глобален мащаб – президентските избори в САЩ, Русия, Франция и Германия, както и парламентарните избори в Гърция, могат да променят цялата картина и да очертаят посоката, в която ще се развива света в краткосрочен и средносрочен план. Има обаче още едно събитие, което ще играе подобна съществена роля в международен мащаб в бъдеще, а именно – резултатите от политическите промени в Северна Африка и Близкия изток или т.нар „Арабска пролет“. След свалянето на режимите на Зин ал Абидин Бен Али в Тунис и Хосни Мубарак в Египет, изборите бяха спечелени от местните ислямистки партии. Това ярко контрастира с очакванията спрямо „арабските революции“, които трябваше да доведат продемократични светски правителства. Победата на ислямистките партии обаче възражда опасенията на международната общност от превръщането на тези държави в ислямски републики, в които господства шериата (ислямското право). Засега партиите заявяват, че нямат такива намерения, но само времето ще покаже какви всъщност са истинските им цели. Местните общества и международната общност обаче едва ли ще стоят безучастни пред повторно отнемане на техните граждански и политически права. В Либия временният Преходен национален съвет, сформиран още по време на съпротивата срещу режима на Муамар Кадафи, тепърва предстои да организира свободни избори. Племенната раздробеност на Либия и огромните неподлежащи на контрол количества оръжие из страната обаче будят загриженост относно целостта на страната – доколко отделните племена и въоръжени групировки ще предпочетат изборното съревнование и парламентарния дебат пред силата на оръжието. Притесненията са свързани както с развитието на самите конкретни държави, така и с примера, който ще дадат на останалите страни в региона. С други думи, демократичния характер на промените в арабския свят не е гарантиран към момента и е по-скоро едно добро пожелание за бъдещето на региона, отколкото да се основава на факти от действителността.  

 


[1] Еврогрупата (Euro Group или Eurogroup) е форум, който събира финансовите министри на страните-членки на Еврозоната. Еврогрупата има роля в осъществяването на политически контрол над общата европейска валута и валутния съюз. Неин председател е люксембургския премиер Жан-Клод Юнкер, а заседанията й се провеждат в деня преди заседанието на Съвета по икономическите и финансовите въпроси (ЕКОФИН) на Съвета на ЕС. Еврогрупата е създадена през декември 1997 г., но придобива формален характер след влизането в сила на 1 декември 2009 г. на Договора от Лисабон. 

 



 

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Присъедини се !

Категории статии

S5 Box

RSSFacebook

Анкетьор

Според Вас какво е решението на кризата в Сирия?

Абониране за новини