Начало > Свят > Северна Африка и Близкия изток – надежда за демокрация
Северна Африка и Близкия изток – надежда за демокрация ПДФ Печат Е-мейл
Анализи и изследвания - Свят
Написано от Александър Величков   
Вторник, 01 Март 2011 14:40
Съдържание на статията
Северна Африка и Близкия изток – надежда за демокрация
Страница 2
Страница 3
Всички страници

Александър Величков

     В края на 2010 г. започна един много интересен процес – първо в Северна Африка, а впоследствие и в Близкия изток, който повечето политици и анализатори побързаха да определят като „демократизиране” или „преход към демокрация”. Наистина събитията в Тунис и Египет дават основание да се надяваме, че пътят по който поеха тези държави през последните месеци ще доведе действително до тяхното либерализиране и демократизиране, и в крайна сметка – установяване на стабилен демократичен режим. Но това не само не е единствената перспектива, а дори е по-малко вероятната. Защото волята на народа за промяна е необходимо, но недостатъчно условие. Защото демокрацията не е просто система от правила, процедури и институции, а и ценностна система, начин на живот, начин на мислене. Към момента нито нормативният (въпреки някои наченки), нито ценностният елемент са налице.

Редица политици и изследователи не осъзнават или не искат да осъзнаят, че първопричината за т.нар „революции” в Тунис и Египет не е толкова стремежът към демократично управление, колкото към подобряване на икономическото положение и условията на живот. Същото може да се твърди и за другите страни от региона, в които народното недоволство започна да се проявява – Алжир, Йемен, Йордания, Ирак, Иран, Бахрейн, Либия, Джибути и много по-слабо (поне засега) в Сирия, Мароко, Оман, Кувейт, Судан и Афганистан. За това, че икономическото състояние, а не авторитарните режими са основната причина за общонародното недоволство могат да се приведат няколко аргумента. Но първо ще поясня защо се отнасям скептично към употребата на термина „революция” в случая с Тунис и Египет.

     Понятието „революция” произлиза от латинската дума revolutio, която означава „преобръщане”, „поврат”. Съществуват различни концепции за това какво представлява всъщност революцията, а броят на дефинициите е почти правопропорционален на броя на изследователите на понятието и самото явление. Сред най-авторитетните имена са Крейн Бринтън, Джак Голдстоун, Барингтън Мур, Чарлз Тили, Теда Скокпол, Самюъл Хънтингтън, Вилфредо Парето, Густав льо Бон, Нийл Смелсър, Тед Робърт Гър, Карл Маркс, Фридрих Енгелс и т.н. Една обща дефиниция на термина „революция” би изглеждала по следния начин – революцията е фундаментална промяна във властовите и организационните структури, която се извършва за кратък период от време с неинституционални средства, и която обикновено е съпроводена с групова мобилизация на населението за демонстрации, локални бунтове, партизанска борба, гражданска война, масови стачки и сблъсъци и пр. Революцията не е просто промяна на политическия режим в страната, а замяната му с изцяло нова обществено-политическа система. Безспорен е фактът, че политическите промени в Тунис и Египет, както и ефекта от тях в региона, са от изключително голямо значение. Свалянето на 14 януари 2011 г. на 74-годишният Зин ал Абидин бен Али от президентското място в Тунис след 23 години начело на страната, както и оттеглянето на 82-годишния египетски президент Хосни Мубарак на 11 февруари 2011 г. след 30 години на власт, са мащабни събития сами по себе си. Свалянето на авторитарните лидери и промяната на политическото ръководство обаче съвсем не гарантират преход към либерална демокрация. Още по-малко пък стабилността в страната. Всички тези промени в арабския свят започнаха с един на пръв поглед незначителен акт – самозапалването на тунизиеца Мохамед Буазизи на 17 декември 2010 г. пред сградата на общината в гр. Сиди Бузид в знак на протест срещу лошите условия на живот (глад, безработица и пр.), корупцията и произвола на местната полиция. Посредством информационните технологии (Facebook, YouTube) искрата на народното недоволство бързо пламна, подхранвана от лошите социално-икономически условия в Тунис и грубата намеса на полицията и силите за сигурност. Полицейското насилие обаче не успя да потуши народния бунт. Така в Тунис назначеният от Бен Али министър-председател Мохамед Гануши пое временно президентския пост след бягството на първия в Саудитска Арабия на 14 януари 2011 г., но извънредното положение в страната остана. Икономическите проблеми и социалното недоволство също. Нещо повече – очевидно обезверени от ситуацията в страната, хиляди тунизийци (според различни източници към 5000-6000 души до средата на февруари 2011 г.) се отправиха към бреговете на Италия и о. Лампедуза. Подобна вълна на емиграция едва няколко седмици след извоюването на бленуваната свобода може да предизвика хуманитарна катастрофа в средносрочен план, ако тенденцията се запази. Все още не е ясна и посоката, в която ще се развива Тунис – установяването на действително демократичен режим съвсем не е гарантирано, макар и подкрепяно от международната общност, и особено от САЩ и ЕС. В страната продължава да е въведено извънредно положение, временно изпълняващ длъжността президент от 15 януари 2011 г. е председателят на Камарата на депутатите Фуад Мебаза, а министър-председател от същата дата отново стана Мохамед Гануши. На 6 февруари временното правителство забрани бившата управляваща партия на Зин ал Абидин бен Али – Конституционно демократично обединение, а на 18 февруари взе решение за обявяване на всеобща амнистия за политическите затворници (близо 3000 души). Продължилите улични протести обаче срещу Гануши и други членове на временното правителство, приближени на бившия президент Бен Али, принудиха тунизийския премиер да подаде оставка на 27 февруари 2011 г. На мястото на Мохамед Гануши, изпълняващият длъжността президент Фуад Мебаза назначи Беджи Каид Есебси – министър на външните работи при управлението на първия тунизийски президент след придобиването на независимост от Франция Хабиб Бургиба. До средата на януари 2011 г. по официални данни в страната са загинали 78 души, а броят на ранените е 94. Протестите по социално-икономически причини обаче продължават в отделни райони на Тунис.    

     Ситуацията в Египет е аналогична. След 18-дневни протести, започнали на 25 януари 2011 г. с т.нар. „Ден на гнева”, президентът Хосни Мубарак беше принуден да се оттегли на 11 февруари. Това стана при доста съмнителни обстоятелства като се има предвид, че само ден по-рано – вечерта на 10 февруари – в обръщение към нацията той обяви, че делегира пълномощията си на наскоро назначения вицепрезидент Омар Сулейман, но остава президент до президентските избори през септември. В речта си Мубарак потвърди, че няма да се кандидатира за нов президентски мандат, призна, че правителството му е допускало грешки и че исканията на демонстрантите са легитимни, и изрази съжаление за жертвите на протестите. Решението на Мубарак означаваше, че в течение на няколко месеца Сулейман ще представлява Египет на световната сцена и ще осъществява вътрешната политика, а президентът ще остане гарант на конституцията, която не позволява на вицепрезидента, изпълняващ президентски функции, да разпуска парламента и правителството, нито да внася поправки в самата конституция. Европейските страни и САЩ, които очакваха Мубарак да съобщи, че се оттегля, дори не успяха веднага да реагират с коментар. Поради тази причина съществуват сериозни съмнения за намеса на египетските военни, както и на външни фактори, върху решението на Мубарак за оттегляне. За разлика от тунизийския си колега обаче египетският президент не напусна страната, а замина за имението си в курорта Шарм ел-Шейх на Червено море. Властта беше поета от Висшия военен съвет начело с Мохамед Хусейн Тантауи, който разпусна двукамарния парламент и суспендира конституцията на страната. Висшият военен съвет пое ангажимент до края на февруари 2011 г. да бъде изготвена нова конституция на Египет, която да бъде одобрена на референдум. Временното правителство се ръководи от бившия министър на гражданската авиация Ахмед Шафик – назначен на премиерския пост от Хосни Мубарак на 29 януари 2011 г. в отговор на масовите протести. Извънредното положение, което е въведено в страната след покушението срещу Ануар Садат през 1981 г. не беше отменено. Същевременно протестите, макар с по-ниска интензивност и мащаб, продължиха и принудиха армията да се намеси и да ги разпръсне. Седмица след свалянето на Мубарак, на 18 февруари, хиляди египтяни се събраха на емблематичния площад „Тахрир” в Кайро, за да отбележат т.нар. „Ден на победата” или „Марш на победата”. По време на 18-дневните протести загинаха над 360 души, а около 5500 бяха ранени, като трябва да се отбележи, че цифрата не е по-голяма единствено поради сравнително сдържаното отношение на египетската армия към протестиращите. Същевременно Висшият военен съвет управляващ страната се извини официално за приложеното насилие върху протестиращите, а на 5 март 2011 г. се очаква да започне съдебен процес срещу бившия вътрешен министър Хабиб ал Адли по обвинение за пране на незаконно натрупани пари и корупция. Върху банковите сметки на Бен Али и Мубарак, както и на техните близки, беше наложен запор.



 

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Присъедини се !

Категории статии

S5 Box

RSSFacebook

Анкетьор

Според Вас какво е решението на кризата в Сирия?

Абониране за новини