Начало > Свят > Северна Африка и Близкия изток – надежда за демокрация
Северна Африка и Близкия изток – надежда за демокрация ПДФ Печат Е-мейл
Анализи и изследвания - Свят
Написано от Александър Величков   
Вторник, 01 Март 2011 14:40
Съдържание на статията
Северна Африка и Близкия изток – надежда за демокрация
Страница 2
Страница 3
Всички страници

Александър Величков

     В края на 2010 г. започна един много интересен процес – първо в Северна Африка, а впоследствие и в Близкия изток, който повечето политици и анализатори побързаха да определят като „демократизиране” или „преход към демокрация”. Наистина събитията в Тунис и Египет дават основание да се надяваме, че пътят по който поеха тези държави през последните месеци ще доведе действително до тяхното либерализиране и демократизиране, и в крайна сметка – установяване на стабилен демократичен режим. Но това не само не е единствената перспектива, а дори е по-малко вероятната. Защото волята на народа за промяна е необходимо, но недостатъчно условие. Защото демокрацията не е просто система от правила, процедури и институции, а и ценностна система, начин на живот, начин на мислене. Към момента нито нормативният (въпреки някои наченки), нито ценностният елемент са налице.

Редица политици и изследователи не осъзнават или не искат да осъзнаят, че първопричината за т.нар „революции” в Тунис и Египет не е толкова стремежът към демократично управление, колкото към подобряване на икономическото положение и условията на живот. Същото може да се твърди и за другите страни от региона, в които народното недоволство започна да се проявява – Алжир, Йемен, Йордания, Ирак, Иран, Бахрейн, Либия, Джибути и много по-слабо (поне засега) в Сирия, Мароко, Оман, Кувейт, Судан и Афганистан. За това, че икономическото състояние, а не авторитарните режими са основната причина за общонародното недоволство могат да се приведат няколко аргумента. Но първо ще поясня защо се отнасям скептично към употребата на термина „революция” в случая с Тунис и Египет.

     Понятието „революция” произлиза от латинската дума revolutio, която означава „преобръщане”, „поврат”. Съществуват различни концепции за това какво представлява всъщност революцията, а броят на дефинициите е почти правопропорционален на броя на изследователите на понятието и самото явление. Сред най-авторитетните имена са Крейн Бринтън, Джак Голдстоун, Барингтън Мур, Чарлз Тили, Теда Скокпол, Самюъл Хънтингтън, Вилфредо Парето, Густав льо Бон, Нийл Смелсър, Тед Робърт Гър, Карл Маркс, Фридрих Енгелс и т.н. Една обща дефиниция на термина „революция” би изглеждала по следния начин – революцията е фундаментална промяна във властовите и организационните структури, която се извършва за кратък период от време с неинституционални средства, и която обикновено е съпроводена с групова мобилизация на населението за демонстрации, локални бунтове, партизанска борба, гражданска война, масови стачки и сблъсъци и пр. Революцията не е просто промяна на политическия режим в страната, а замяната му с изцяло нова обществено-политическа система. Безспорен е фактът, че политическите промени в Тунис и Египет, както и ефекта от тях в региона, са от изключително голямо значение. Свалянето на 14 януари 2011 г. на 74-годишният Зин ал Абидин бен Али от президентското място в Тунис след 23 години начело на страната, както и оттеглянето на 82-годишния египетски президент Хосни Мубарак на 11 февруари 2011 г. след 30 години на власт, са мащабни събития сами по себе си. Свалянето на авторитарните лидери и промяната на политическото ръководство обаче съвсем не гарантират преход към либерална демокрация. Още по-малко пък стабилността в страната. Всички тези промени в арабския свят започнаха с един на пръв поглед незначителен акт – самозапалването на тунизиеца Мохамед Буазизи на 17 декември 2010 г. пред сградата на общината в гр. Сиди Бузид в знак на протест срещу лошите условия на живот (глад, безработица и пр.), корупцията и произвола на местната полиция. Посредством информационните технологии (Facebook, YouTube) искрата на народното недоволство бързо пламна, подхранвана от лошите социално-икономически условия в Тунис и грубата намеса на полицията и силите за сигурност. Полицейското насилие обаче не успя да потуши народния бунт. Така в Тунис назначеният от Бен Али министър-председател Мохамед Гануши пое временно президентския пост след бягството на първия в Саудитска Арабия на 14 януари 2011 г., но извънредното положение в страната остана. Икономическите проблеми и социалното недоволство също. Нещо повече – очевидно обезверени от ситуацията в страната, хиляди тунизийци (според различни източници към 5000-6000 души до средата на февруари 2011 г.) се отправиха към бреговете на Италия и о. Лампедуза. Подобна вълна на емиграция едва няколко седмици след извоюването на бленуваната свобода може да предизвика хуманитарна катастрофа в средносрочен план, ако тенденцията се запази. Все още не е ясна и посоката, в която ще се развива Тунис – установяването на действително демократичен режим съвсем не е гарантирано, макар и подкрепяно от международната общност, и особено от САЩ и ЕС. В страната продължава да е въведено извънредно положение, временно изпълняващ длъжността президент от 15 януари 2011 г. е председателят на Камарата на депутатите Фуад Мебаза, а министър-председател от същата дата отново стана Мохамед Гануши. На 6 февруари временното правителство забрани бившата управляваща партия на Зин ал Абидин бен Али – Конституционно демократично обединение, а на 18 февруари взе решение за обявяване на всеобща амнистия за политическите затворници (близо 3000 души). Продължилите улични протести обаче срещу Гануши и други членове на временното правителство, приближени на бившия президент Бен Али, принудиха тунизийския премиер да подаде оставка на 27 февруари 2011 г. На мястото на Мохамед Гануши, изпълняващият длъжността президент Фуад Мебаза назначи Беджи Каид Есебси – министър на външните работи при управлението на първия тунизийски президент след придобиването на независимост от Франция Хабиб Бургиба. До средата на януари 2011 г. по официални данни в страната са загинали 78 души, а броят на ранените е 94. Протестите по социално-икономически причини обаче продължават в отделни райони на Тунис.    

     Ситуацията в Египет е аналогична. След 18-дневни протести, започнали на 25 януари 2011 г. с т.нар. „Ден на гнева”, президентът Хосни Мубарак беше принуден да се оттегли на 11 февруари. Това стана при доста съмнителни обстоятелства като се има предвид, че само ден по-рано – вечерта на 10 февруари – в обръщение към нацията той обяви, че делегира пълномощията си на наскоро назначения вицепрезидент Омар Сулейман, но остава президент до президентските избори през септември. В речта си Мубарак потвърди, че няма да се кандидатира за нов президентски мандат, призна, че правителството му е допускало грешки и че исканията на демонстрантите са легитимни, и изрази съжаление за жертвите на протестите. Решението на Мубарак означаваше, че в течение на няколко месеца Сулейман ще представлява Египет на световната сцена и ще осъществява вътрешната политика, а президентът ще остане гарант на конституцията, която не позволява на вицепрезидента, изпълняващ президентски функции, да разпуска парламента и правителството, нито да внася поправки в самата конституция. Европейските страни и САЩ, които очакваха Мубарак да съобщи, че се оттегля, дори не успяха веднага да реагират с коментар. Поради тази причина съществуват сериозни съмнения за намеса на египетските военни, както и на външни фактори, върху решението на Мубарак за оттегляне. За разлика от тунизийския си колега обаче египетският президент не напусна страната, а замина за имението си в курорта Шарм ел-Шейх на Червено море. Властта беше поета от Висшия военен съвет начело с Мохамед Хусейн Тантауи, който разпусна двукамарния парламент и суспендира конституцията на страната. Висшият военен съвет пое ангажимент до края на февруари 2011 г. да бъде изготвена нова конституция на Египет, която да бъде одобрена на референдум. Временното правителство се ръководи от бившия министър на гражданската авиация Ахмед Шафик – назначен на премиерския пост от Хосни Мубарак на 29 януари 2011 г. в отговор на масовите протести. Извънредното положение, което е въведено в страната след покушението срещу Ануар Садат през 1981 г. не беше отменено. Същевременно протестите, макар с по-ниска интензивност и мащаб, продължиха и принудиха армията да се намеси и да ги разпръсне. Седмица след свалянето на Мубарак, на 18 февруари, хиляди египтяни се събраха на емблематичния площад „Тахрир” в Кайро, за да отбележат т.нар. „Ден на победата” или „Марш на победата”. По време на 18-дневните протести загинаха над 360 души, а около 5500 бяха ранени, като трябва да се отбележи, че цифрата не е по-голяма единствено поради сравнително сдържаното отношение на египетската армия към протестиращите. Същевременно Висшият военен съвет управляващ страната се извини официално за приложеното насилие върху протестиращите, а на 5 март 2011 г. се очаква да започне съдебен процес срещу бившия вътрешен министър Хабиб ал Адли по обвинение за пране на незаконно натрупани пари и корупция. Върху банковите сметки на Бен Али и Мубарак, както и на техните близки, беше наложен запор.


        

     Бъдещето на Тунис и Египет обаче далеч не изглежда да бъде предопределено демократично. Но което е по-важно – тяхната стабилност е под въпрос. А това в много отношения е дори по-важно за международната общност от демократичността на политическите режими – политика, следвана от САЩ в продължение на десетилетия. Както вече стана ясно политическата, икономическата и социалната стабилност, от една страна, и либералната демокрация, от друга, не вървят задължително ръка за ръка, макар и да има връзка между тях. Центробежните сили в двете държави са все още силни и крайният успех на този „преход” съвсем не е ясен. Поради това е прекалено рано, за да се окачестви промяната на политическото ръководство под въздействие на народното недоволство като революция. Към момента по-скоро става дума за промяна на политическия режим, все още неясно в каква посока. Историята познава множество случаи на преход от авторитарен режим към псевдодемократичен, в който формално съществуват многопартийна система, периодични всеобщи избори, разделение на властите, пазарна икономика и т.н., но основните човешки права и демократичните ценности биват потъпквани. С други думи, запазва се същата обществено-политическа система, без съществени преобразувания. Добър пример в това отношение е Беларус, начело с Александър Лукашенко, който често е определян като „последния диктатор в Европа”. Затова аналогиите, които започнаха да се правят с Иранската революция от 1979 г. или със събитията в Източна Европа от края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век, са неуместни или поне прибързани. В последните се извършва именно такава фундаментална обществена и политическа промяна, която от дистанцията на времето действително ни дава основания да говорим за революционно преустройство.       

     Въпреки, че и в Тунис, и в Египет, гневът на хората беше насочен главно срещу ръководителя на политическия режим, причината за тяхното недоволство беше главно икономическа. Първоначално хората излязоха по улиците и площадите с искания от социално-икономически характер, и едва в последствие прераснаха в политически претенции към режима. Протестиращите демонстрираха срещу безработицата (особено висока сред младите хора), повишението на цените на хранителните продукти, ниската минимална работна заплата, лошите условия на живот, полицейското насилие, широко разпространената корупция и ограниченията върху свободата на словото. Социално-икономическите условия обаче са ключа към отприщването на народното недоволство. И това е обяснимо като се има предвид, че над 1/3 от египтяните и тунизийците преживяват с по-малко от 2 долара на ден. Поляризацията и социалната стратификация са особено отчетливо изразени – налице е малка, но изключително богата и овластена класа, от една страна, и широка, но крайно бедна и потисната прослойка, от друга. Средната класа на практика представлява незначителна част от общото население. Именно тази социална несигурност по отношение на задоволяване на базовите, онтологични нужди на масата от населението и рязката социална стратификация са основна причина за падането на режимите на Бен Али и Мубарак. Липсата на такива критични социално-икономически условия в авторитарни държави като Саудитска Арабия, Катар или ОАЕ е причина подобни събития да не намират отзвук в тях (поне засега).

     Случващото се в Тунис и Египет обаче получи силен отзвук в редица страни от Северна Африка и Близкия изток. Основна заслуга за това, както всъщност и за самите събития в Тунис и Египет, имат информационните технологии. Интернет и социалните мрежи Facebook и Twitter изиграха изключителна роля за организирането и разпространението на протестните демонстрации. Уебсайтът за свободно споделяне на видеоклипове YouTube също спомогна за популяризиране на каузата на протестиращите, както и за изобличаване на репресивните мерки от страна на армията и полицията. Актовете на самоубийство като протест срещу мизерните условия на живот, с които започнаха всъщност демонстрациите в Тунис и Египет, придобиха този отзвук благодарение на новите комуникационни технологии. Преди половин или един век тези показни самоубийства щяха да останат почти незабелязани от обществото, а разпространението на протестните демонстрации извън границите на съответната държава – немислимо.

     Без съмнение информационните технологии изиграха ключова роля за свалянето на Зин ал Абидин бен Али и Хосни Мубарак от власт, както и за разпространението на  протестната вълна в целия регион. „Дни на гнева” започнаха да се провеждат през февруари 2011 г. и в Алжир, Йемен, Йордания, Иран, Ирак, Бахрейн, Либия и Джибути. За разлика от Египет обаче, където армията и полицията се въздържаха до голяма степен от произволна употреба на насилие, в повечето от горепосочените страни полицията и силите за сигурност се намесиха категорично, за да спрат разпространението на „египетската болест”. Въпреки това тези държави продължават да страдат от абсолютно същите проблеми, които доведоха до свалянето на политическите режими в Тунис и Египет, а именно – крайно лоши социално-икономически условия, силно изразена социална стратификация и авторитарно управление. Това предполага, като се има предвид и инерцията от тунизийската „Жасминова революция” и египетската „Бяла революция”, неизбежност на промените в изброените по-горе държави – или социално-икономическите условия ще се променят, или авторитарният режим ще падне. Употребата на сила може временно да реши проблема в полза на авторитарния режим, но в дългосрочен план е обречен, ако не се променят условията на живот в страната. Както подчертава Платон в „Държавата” – „Дисбалансът между бедни и богати е най-старата и най-смъртоносна болест на всички републики”. В Сирия, Мароко, Судан, Афганистан, Оман и Кувейт също се появиха известни опити за критика на политическия режим, главно от интелектуалци, малцинствени групи или радикални ислямисти. Интересен е фактът, че свалянето на Бен Али и Мубарак освен, че предизвика вълна от протести в региона, този прецедент радикализира исканията на протестиращите в другите страни, които започнаха да настояват директно за сваляне на политическия режим. Британският вестник Financial Times в уводната си статия от 15 февруари 2011 г. дори допуска, че случващото се в арабския свят може да се разпростре и към бившите съветски републики като Русия, Беларус и Казахстан.

     Към момента най-сериозна е обстановката в Либия. Започналите на 15 февруари 2011 г. протести срещу управлението на Муамар Кадафи постепенно прераснаха в гражданска война между противниците на режима и силите за сигурност, в която за две седмици по данни на ООН загинаха над 1000 души, а ранените са над 5000. Ядрото на бунтовните действия е североизточната част на страната – градовете Бенгази, Ал Бейда, Ал Марж, Тобрук, Дерна, Аждабия и др. Според световните информационни агенции тези градове се контролират изцяло от опозиционните сили. Постепенно конфликтът започна да се „прелива” и в другите части на страната, особено в района на северозападна Либия, където протестиращите са превзели градовете Мисурата, Бани Уалид, Ал Зауия, Себрата, Зууара и др. Южната и централната част на страната изглежда все още е под контрола на армията и привържениците на Кадафи. Сблъсъците между правителствените сили и протестиращите в столицата Триполи, започнали на 20 февруари, продължават. Факт е обаче, че подкрепата за Кадафи все повече отслабва, а антиправителствените сили вземат под контрола си все повече градове. Независимо от решителното противопоставяне на армията и полицията, която не се поколеба дори да бомбардира от въздуха цивилното население, Кадафи губи позиции вътре и вън от страната. Редица ключови министри подадоха оставка в знак на протест срещу прекомерната употреба на сила в акциите срещу антиправителствените демонстранти и се присъединиха към опозицията. На 21 февруари оставка подаде либийският министър на правосъдието Мустафа Мохамед Абдел Джалил. На 22 февруари последва оставката на министъра на вътрешните работи Абдел Фатах Юнес. На 25 февруари подаде оставка и Главният прокурор на Либия Абдулрахман ал Абар. Редица военни, полицаи и приближени на либийския ръководител също дезертираха и се присъединиха към протестиращите. Във външнополитически аспект ситуацията е аналогична – оставки подадоха либийските посланици в САЩ, Китай, Индия, Франция, Великобритания и др., както и постоянните представители на Либия в ООН, ЮНЕСКО, ЕС, Арабската лига. Подкрепата за Муамар Кадафи отслабва с всеки изминал ден. За прекратяване на насилието и оттегляне на Кадафи настояха германският канцлер Ангела Меркел, френският президент Никола Саркози, британският премиер Дейвид Камерън, върховният представител на ЕС за ОВППС Катрин Аштън, както и редица други видни политици. Генералният секретар на ООН Бан Ки-Мун и руският външен министър Сергей Лавров също осъдиха прилагането на насилие срещу либийското население и нарушаването на човешките права в Джамахирията. Американският президент Барак Обама значително закъсня със своята реакция, като направи своето първо публично изявление по темата едва на 24 февруари. Обама разкритикува остро кръвопролитията и насилието над антиправителствените демонстранти, но без да отправя директни обвинения срещу либийския държавен ръководител и дори не спомена името на Муамар Кадафи. Само няколко дни по-късно, на 26 февруари, американският президент официално заяви, че Кадафи трябва „да си тръгне веднага”. Интерес представлява позицията на Италия – не само защото Либия е бивша италианска колония, но и защото Джамахирията е важен търговски и енергиен партньор на страната. В крайна сметка на 27 февруари италианският външен министър Франко Фратини заяви, че оттеглянето на Кадафи от властта е неизбежно, а договорът за приятелство и сътрудничество между Либия и Италия е „de facto прекратен”. Така политическия режим на Муамар Кадафи на практика загуби своята вътрешна и външна подкрепа, а оттук и своята легитимност.


 

     На 27 февруари 2011 г. всичките петнадесет члена на Съвета за сигурност на ООН единодушно одобриха Резолюция 1970, която налага санкции срещу режима на либийския лидер Муамар Кадафи, включително оръжейно ембарго и сезиране на Международния наказателен съд в Хага за евентуални престъпления срещу човечеството. Резолюцията предвижда също така замразяване на активите на Кадафи и децата му, забрана за пътуване на цялото семейство и на 10 негови приближени. Тя съдържа два анекса, изброяващи имената на 16 души, на които ще бъдат забранени пътуванията, и на шест души, чиито активи в чужбина ще бъдат замразени. Проекторезолюцията беше внесена на 25 февруари от САЩ, Великобритания, Франция и Германия, на открито заседание в присъствието на генералния секретар на ООН Бан Ки-Мун. Европейският съюз (ЕС) също предприе конкретни мерки срещу режима на Кадафи. На 28 февруари ЕС наложи оръжейно ембарго на Либия, както и забрана за пътуване до държавите от общността на членовете на семейство Кадафи и 25 приближени на тях лица. Замразени са и авоари на държавното ръководство за милиарди евро. Междувременно ЕС отпусна на Либия от своя бюджет максимума от 3 млн. евро спешна хуманитарна помощ.

     Муамар Кадафи и неговият син Сейф ал Ислам многократно заявиха, че тяхното семейство няма намерение да напуска страната и че дори ако се налага ще умрат там. В своето изявление по държавната телевизия на 22 февруари, Кадафи заяви: „Няма да напусна тази страна, ще умра тук като мъченик”. На 25 февруари в интервю за CNN-Türk Сейф ал Ислам подчерта, че семейството му „ще живее и ще умре в Либия”. Очевидно обаче не всички членове на семейство Кадафи са на това мнение – по информация на иранската телевизия PressTV от 25 февруари, Сейф ал Араб е преминал на страната на демонстрантите. Кадафи на няколко пъти в свои обръщения към привържениците си призова да защитават Либия и петролните богатства на страната, да се противопоставят на антиправителствените действия от страна на „терористите” и „дрогираните младежи”. По този начин либийският ръководител на практика призова към започването на гражданска война в страната – нещо, което на практика се случи. В цяла Либия се водят сражения между привърженици и противници на режима на Кадафи, военни самолети бомбардират цивилното население, поради което повечето държави евакуираха своите граждани. По данни на Върховния комисариат на ООН за бежанците броят на хората избягали принудително от Либия в съседните Тунис и Египет към 1 март достига 140 000 души.

     От развитието на ситуацията в Либия може да се предположи, че положението на гражданска война, в което страната се намира на практика, ще продължи докато едната от двете противостоящи си страни не надделее. Имайки предвид отслабващите позиции на Кадафи във вътрешнополитически и външнополитически план, вероятността той да си възвърне властта е минимална, дори почти илюзорна. Както отбеляза на 26 февруари най-верният европейски съюзник на либийския лидер, италианският премиер Силвио Берлускони, „очевидно Кадафи не контролира вече ситуацията в Либия”. В този смисъл победата на опозиционните сили е по-скоро въпрос на време. Краят на 42-годишното управление на полковник Кадафи[1] почти се вижда, но какво ще последва след това? Като се имат предвид традиционното либийско общество, в което доминират племенни връзки, и историческите особености на страната, съществува реална опасност пред държавното единство. Съществува един не особено благоприятен вариант, при който страната да се разпадне на съставляващите я в миналото 3 провинции – Киренайка, Триполитания и Фезан. Вероятността ислямски фундаменталисти да поемат властта в Либия към момента е сравнително малка, но политическата стабилност на страната е под въпрос. До голяма степен развитието на ситуацията в Джамахирията зависи от реакциите на международната общност. При определени обстоятелства не е изключена и военна намеса от страна на НАТО. Евентуална реакция на ООН е възможна само в изключително тежка ситуация, при която режимът на Кадафи предприеме крайни мерки срещу либийското население (напр. употреба на химическо или биологично оръжие). Въздържаната позиция на ООН може да се обясни с евентуалното използване на правото на вето от страна на Китай или Русия в Съвета за сигурност. И двете страни са сериозно притеснени от случващото се в Северна Африка и Близкия изток по свои, вътрешнополитически причини. Китай дори предприе като превантивна мярка още по-голямо ограничение на достъпа до Интернет и особено до социалните мрежи. Някои анализатори вече направиха предположението, че е възможно принасяне на протестите към Русия, Китай и страните от Централна Азия. Същевременно в резултат на събитията в арабския свят цената на петрола на световния пазар достигна 120 долара за барел. Подобно покачване на себестойността на енергоносителите в момент на глобална икономическа криза е изключително неблагоприятно.                     

     Съществува реална възможност случилото се в Тунис, Египет и Либия да се разпростре и в други части на света. Въпросът е доколко това е положително явление. Американският президент Барак Обама, както и редица европейски лидери, сред които германският канцлер Ангела Меркел и върховният представител на ЕС по Общата външна политика и политиката за сигурност Катрин Аштън, приветстваха с радост свалянето от власт на Бен Али и Мубарак. Разпространението на демокрацията за сметка на регионалната стабилност обаче крие много опасности. Още Алексис дьо Токвил в „Демокрацията в Америка” разкрива опасността от т.нар. „тирания на мнозинството”, което е достигнало по демократичен път до властови позиции. Историята помни възкачването на Адолф Хитлер като канцлер на Германия и победата в парламентарните избори през 1933 г. именно чрез същите тези демократични процедури, които малко по-късно самият той ще погази. В случая със Северна Африка и Близкия изток главната опасност идва от ислямските фундаменталисти, като например забраненото от Мубарак движение „Мюсюлманско братство” в Египет, което вече изявява амбиция да се превърне в политическа партия и да се бори за властта в страната. Забележете, че не става въпрос за „египетско”, а за „мюсюлманско” братство. Именно радикалният ислям е основната опасност пред демократичното бъдеще на арабските страни в региона и съответно пред международната стабилност. Защото режимът на Мубарак макар и авторитарен, беше светски и сътрудничеше със Запада. Именно близките отношения между Египет и САЩ бяха в основата за напредъка на близкоизточния мирен процес. А демократичните правила, процедури и институции без наличието на демократични ценности в обществото не предвещават светло бъдеще – нито за Египет, нито за останалите арабски страни. Те само откриват възможност за експанзия на ислямския фундаментализъм в региона. Както отбелязва Джон Адамс – вторият президент на САЩ – в свое писмо до Джон Тейлър от 15 април 1814 г.: „Не забравяйте, че демокрацията никога не трае дълго. Тя скоро се изхабява, изтощава и убива сама себе си. Досега никога не е имало демокрация, която да не е извършила самоубийство”. Разбира се, това твърдение е малко пресилено, но крие в себе си едно мъдро предупреждение.

     Това не означава, че страните от Северна Африка и Близкия изток трябва да живеят в условията на авторитаризъм, нито пък, че демокрацията е непостижима в арабския свят. Демократизацията обаче е дълъг процес, а не състояние – тя не може да бъде „имплантирана”. Показателни в това отношение са Афганистан и Ирак, където „износът на демокрация” се провали – констатация потвърдена от изтъкнати американски изследователи като Збигнев Бжежински, Брент Скоукрофт, Самюъл Хънтингтън. За сравнение, по официални данни през 2010 г. в Афганистан са загинали 2400 души. Както отбелязва един от най-видните анализатори на демокрацията Джовани Сартори, „бягството към утопията, към суперсвета на идеалите не прави истинския свят по-добър: по този път идеалите загиват и раят се превръща в ад”[2]. Затова трябва да имаме в предвид, че демократизацията в тази част от света ще среща сериозна съпротива от страна на ислямския фундаментализъм. Това ще бъде сблъсък между светско и религиозно, между демокрация и радикален ислям, сблъсък с неясен краен резултат, но без съмнение предизвикателство пред регионалната и международната стабилност.                                                       

 


[1] Муамар ал-Кадафи е държавен ръководител на Либия след преврата („Великата революция”) от 1 септември 1969 г. срещу крал Идрис.

[2] Сартори, Дж. Теория на демокрацията. Кн.1. С., 1992, 8.

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Присъедини се !

Категории статии

S5 Box

RSSFacebook

Анкетьор

Според Вас какво е решението на кризата в Сирия?

Абониране за новини