Начало > Свят > Тунис – една друга гледна точка
Тунис – една друга гледна точка ПДФ Печат Е-мейл
Анализи и изследвания - Свят
Написано от Марин Байчев   
Неделя, 06 Февруари 2011 17:54
Съдържание на статията
Тунис – една друга гледна точка
Страница 2
Страница 3
Страница 4
Всички страници

Марин Байчев

     Тунис е малка част от арабския свят. Разположен в най-северната част на континента Африка, Тунис се намира в местността Магреб – област, северно от Сахара и западно от Нил, съвпадаща с Атласките планини. На територията на Тунис цивилизацията датира от древността. Преди завладяването на местността от Римската империя, върху днешен Тунис се е намирал градът-държава Картаген. През VII в. пр. Хр. територията е завладяна от арабите, а по-късно е част от Османската империя. С разпада на империята Тунис става все по-самостоятелен, а от 1881 г. е френски протекторат до 1956 г., когато получава статут на независима държава.

     Територията му е 163 610 км2, 40% от която са пустинята Сахара. Столицата носи името на държавата и в нея и около нея е съсредоточена преобладаваща част от населението, което наброява приблизително 10,4 млн. души. То е съставено предимно от араби – етнос, който е заселил територията по време на османското робство. Друг етнос са берберите, които носят характерни черти на европеидната раса, говорят арабски и са заселени предимно в планинските части. Евреите са третият етнос, населяващ Тунис – тяхното заселване датира от 60-те години на XX в. Тунис е най-малката държава в географската област Магреб, а също и в Арабския магребски съюз – геополитическо обединение в Северна Африка. В него участват държавите-съседи на Тунис – Либия (на юг и изток) и Алжир (на запад), също така Мароко (Западна Сахара не се включва, защото се смята за временно окупирана от Мароко, въпреки че арабските страни я смятат за мароканска провинция) и Мавритания (участва понякога, защото не е част от Магреб). На север Тунис има излаз на Средиземно море.

     Икономиката на Тунис развива основно селско стопанство, занаятчийство, добивна промишленост (нефт и газ) и туризъм. Брутният вътрешен продукт достига 41 милиарда щатски долара (82 милиарда тунизийски долара) през 2008 г. Ръстът му на глава от населението е един от най-високите за Африка и среден в сравнение с развитите страни. В дългосрочен план, ръстът на икономиката за последното десетилетие е 5% растеж, съпроводен с висока безработица, която е особено характерна за младото население. На отраслово ниво показателите спрямо БВП са 11,5% селско стопанство, 25,7% индустриално производство, 62,8% обслужващ сектор (данни от 2008 г.). Тунизийската икономика е оценена като най-конкурентната в Африка и позиционирана на 40-то място в света според World Economic Forum за 2009 г. Успешното развитие на икономиката се свързва с привличането на инвеститори  като “Airbus” и “Hewlett-Packard”, а също и с наличието на 30 летища, които да обслужват туристическия отрасъл.

     Големите инвестиции в Тунис  са направени от гиганта “Persian Gulf” (компания от Обединените арабски емирства). Основният проект е свързан с изграждането на изцяло нов град в държавата, който ще се казва Средиземноморска порта (Mediterranean gate). Другите проекти са свързани с изграждане на пристанище и телекомуникационна компания, които ще издигнат държавата във финансов център на региона.

     Енергийната независимост на страната е обезпечена от залежите и добива на природен газ и нефт, добивани от държавната енергийна компания. Въпреки наличието на енергийни ресурси, в процес на развитие са атомната електроенергия и алтернативните източници на енергия – добиването на енергия чрез соларни инсталации в пустинята, имащи за цел да пренасят електричество от Северна Африка до Европа. Осъществяването на проектите са гарантирани от основните партньори на страната – ЕС и страните от Северна Африка. Предвижда се изграждането на две атомни електроцентрали в партньорство с Франция, страна развиваща собствена ядрена технология.

     Тунис е първата средиземноморска държава, която подписва Споразумение за асоцииране (с цел партньорство) с ЕС през юли 1995 г. Той е основен икономически партньор, с него се извършва над 70% от износа и вноса. През 2008 г. Тунис премахва митата за европейския пазар и по този начин става първата държава от Средиземноморския регион, която търгува на свободния европейски пазар.

      Политическата система на Тунис е повлияна от френския политически модел и начело на държавата стои президент, в рамките на конституционна република. Фигурира и постът на министър-председател, който е глава на изпълнителната власт. Законодателната власт е представена от двукамарна парламентарна система, повлияна от Френския граждански закон. Едната камара се нарича Камара на депутатите, съставляваща 214 места, от които 25% се пазят за представители на опозиционни партии. Другата камара е Камара на Съветниците от 112 места, в които влизат представители на политически партии и други съсловни организации, а също и личности, пряко назначени от президента (президентският патронаж). Правителството се назначава от президента, който има силна роля при изпълнението на политиките и приемане на законодателството. Регионалните (областните) управления се назначават от централната власт, а местните власти, в лицето на кметове и местни съвети, имащи съвещателни функции, са избираеми.


     Управляващата партия на президента Зин Ел Абедин Бен Али – “Събрание на конституционалистите демократи” (Constitutional Democratic Rally - RCD), датира от времето, когато Тунис е френски протекторат. Тя възниква в опозиция на френското управление и е създадена от тунизийските националисти като “Конституционна партия” (Destour/Constitutional Party). В развитието на партията по пътя към независимостта, след разкол в ръководството й, се създава “Нео Конституционна Партия” от Хабиб Боргубия, бъдещият президент на независим Тунис. През 1987 г. Бен Али, в ролята на премиер, смъква от власт президента Хабиб Боргубия, които е обявен за невменяем и негоден да управлява. Боргубия  е осъден и остава под домашен арест в продължение на 15 години, до края на живота си.

     На следващата година, вече в ролята на президент, Бен Али извършва икономически реформи, увеличавайки приватизацията и преименува партията с днешното й наименование, за да подхожда на осъществяваната от него политика. Смяната на управлението е свързано с преструктуриране на управляващата партия, за да се потвърди новият път, по който тръгва страната. Противопоставяйки се на старото управление, Бен Али определя поддръжниците на Боргубия като социалисти, за да откроява новия (неговия) управленски стил като демократичен. Факт е наличието на партиен плурализъм и наличие на няколко малки партии, които са представени в парламента.

     Имайки предвид, че Тунис е държава от арабския свят, тя има привидно светски стил на управление. Резултат от последното е наличието на 20% жени в състава на парламента. Тя е единствената държава, забраняваща полигамията чрез наличието на Кодекс за личния статус (дело на президента Боргубия) и имаща един от най-прогресивните граждански кодекси в Близкия изток и Арабския свят.

     Законодателството се основава на съвместяването между Френския граждански закон и Ислямския закон, като последния налага и много ограничения на гражданите. Независими международни организации като Amnesty International, Freedom House и Protection International са установили, че политическите и човешките права не се спазват. Режимът пречи по всеки възможен начин на местните организации, които съблюдават за спазването на човешките права. През 2008 г. списание „Economist” определя режима в страната като авторитарен в своята класация „Индекс на демокрация”. Това е показателно за изграждането на привидно демократични институции, демонстрация на „политическа воля” в речите на президента, които в действителност не са част от реалността. Ислямският закон преобладава в ежедневието на тунизийците. Това се свързва и с определен набор от ограничения за гражданите, които са официална държавна политика. Подобни ограничения са свободното сърфиране в Интернет, което е ограничено до определени сайтове, сериозната цензура над медиите и други подобни обстоятелства, които са фактори, набиращи социално недоволство в обществото.

     Модернизацията на икономиката и обществото в Тунис си противоречи с ограниченията, налагани от политическия режим, което е предпоставка за неговата реална либерализация или смяна. Последните избори в Тунис за президент и парламент са проведени в атмосфера на репресия от страна на властта, според Human RightsWatch. За президентския пост се явяват трима кандидати, един от които е тогавашният президент Бен Али – избран с 89%, след като другите двама кандидати са се отказали в негова полза. Партията, подкрепяща президента (RCD), печели 84% и допуска представители на други партии, които имат от 1 до 5%.

     Режимът е обвиняван неведнъж в корупция и шуробаджанащина с основанията, че роднини на президента Бен Али контролират бизнеса в страната. Недоволство към президента генерира и неговата втора жена Лайла Трабелси, която с поведението си ощетява държавата, въздействайки на икономиката чрез съпруга си.


     Условията, създадени от управляващите в Тунис, в комбинация с въздействието на световната икономическа криза и геополитическото влияние от страните в региона, доведоха до безредици и гражданска война, която завърши със свалянето на дългогодишния президент Бен Али в края на 2010 и началото на 2011 г. Процесът, довел до подобно развитие на събитията, е назрявал с времето. Бягството на президента Бен Али от страната говори за наличието на предварителна подготовка, а също и реализиралото се изнасяне на 1,5 тона злато от държавния резерв с помощта на съпругата му.

     Създалата се ситуация може да се оприличи на държавен преврат, подобен на този, с който самият Али се е възкачил на президентския пост. Взимайки предвид съдбата на Боргубия, Бен Али предприема този ход, за да подсигури физическото оцеляване на самия себе си и на семейството си. Създалото се напрежение в страната срещу управлението ескалира и придоби размерите на кървава разправа, след като бе убит представител от фамилия Трабелси, която се определя за икономически най-влиятелната и приближена до Али. Недоволството на тунизийските граждани ескалира след самоубийството на безработен млад мъж, който се самозапали.

     След внимателен анализ, случващото се в държавата може да се определи като държавен преврат. Имайки предвид авторитарния режим, е почти невъзможно да се организира подобен сценарий, без президента да е загубил доверието на приближените си властимащи, желаещи да заемат мястото му. Факти в подкрепа на твърдението са: противодействието на армията при бягството на президента и невъзможността да заграби повече богатства; реализирането на бягство от затвора на голяма група затворници, които да подсилят безредиците, с цел ескалация на насилието; физическа разправа с представители на клана Трабелси, приближени до президента; готовност на премиера и част от управляващите да поемат управлението; назначаването на временен президент и бързото сформиране на ново правителство на „националното единство”, което има за цел да преустанови безредиците, за да не прераснат в гражданска война; наличието на министри от правителството на Али, които да предадат своето “know-how”на неподготвените за управление опозиционери; адекватната реакция на армията показва, че не липсва център на властта, а той просто е подменен. Тези и други вътрешни и външни фактори са направили възможно свалянето на властта.

     Важно е да се отбележи, че има и недоволни от смяната на Бен Али, след 23 годишното му управление. Според поддръжниците му това ще дестабилизира страната, а новата власт ще репресира и ограби народа. Външни фактори също показват отношение към смяната на президента. След ожесточаването на протестите френската дипломация бе подготвила изпращането на техника за противодействие на безредиците, но тази подкрепа не се реализира, защото бягството на Бен Али и бързо сформираното правителство не бяха добре приети от Франция. Новата власт в Тунис също показа отношение към Франция и премахна снимка на Бен Али и Саркози от посолството си там. Друг външен фактор са лидерите на страните от арабския свят и организираната от тях спешна среща, на която се разисква проблемът, за да не се разраснат политическите страсти извън пределите на Тунис.

     Външните фактори, повлияли за дестабилизацията на тунизийската власт преди нейната подмяна, можем да разделим на положителни и негативни. Положителните са свързани с все по-голямото влияние на глобализационните процеси, достигащи до обществото в Тунис. Отворената и развиваща се икономика предполага влиянието на туристите, посещаващи страната като носители на новите тенденции; развитието на комуникациите в интернет, които са навлезли сред обществото, но са силно ограничени от цензура – са фактори, подбуждащи недоволство сред населението срещу репресивната, ограничаваща власт. Твърди се, че Facebook е основната връзка на гражданите с другите държави, след като цензурата в медиите е обслужвала режима, а телефоните са подслушвани от службите. Огромен негативен социален заряд е бил набран именно в социалната мрежа, който после се реализира чрез уличните протести, показващи желанието за свобода на едно общество, искащо да се глобализира. Друг положителен външен фактор са отношенията с ЕС, които дават добра перспектива на тунизийската икономика. Решаването на проблемите, идващи от политическото и културното  наследство, ще дадат възможност на  страната да намери мястото в глобалното общество.

     Негативните външни фактори са свързани с влиянието на съседните страни като Либия или страни, имащи отношение към икономическото развитие на страната като Обединените арабски емирства. Засилването на тунизийската икономика и желанието на Обединените арабски емирства да я направят финансов център на Западна Африка, използвайки президента Бен Али, който след бягството си се установи точно там, не са благоприятни за страните от региона. Сбъдването на подобен сценарий би понижил позицията на Либия в регионалната, континенталната, а също и в световната геополитика. А владетел като Кадафи не би оставил нещата да са в негов ущърб, както добре знаем. Не без причина той бе първият, който коментира събитията в Тунис. Страни като Алжир и Мароко, имащи вътрешни териториални спорове, са предпоставка съседите да действат по подобен начин, създавайки среда на несигурност в региона. Не бива да забравяме, че процесите на глобализация стимулират надигане на вълната ислямски фундаментализъм в страните, населени предимно с мюсюлмани. Глобализационните процеси в Тунис не са добре дошли за групировките на радикалния ислям и желанието им да противодействат не бива да се подценява, макар и страната да е доказала, че е далеч от подобни прояви.


      Поставянето на временно изпълняващ длъжността президент и съставянето на правителство на „националното единство”, което включва представители на опозицията, показва, че се сформира новата управленска върхушка. Следващите месеци ще са от значение за стабилизирането на страната и заемането на властта от върхушката, която ще доминира над останалите. Несъмнено част от представителите на сегашната власт или по-точно на управляващата партия ще останат в управлението, защото не съществува достатъчно силна и добре подготвена опозиция. До провеждането на следващите избори всички фактори, посочени по-горе, ще са от значение, а бъдещата посока на развитие в страната остава неясна до установяването на новата власт. Със сигурност следващият президент ще предложи по-либерален и демократичен режим, за да се хареса на народа. Възможно е да направи и промени в партийната уредба, за да се разграничи от бившата власт. Алтернативите пред държавата са глобализация или ислямизация (затваряне в себе си и религията си). Икономическите и геополитическите възможности пред Тунис са благоприятни за нейното глобализиране, но е важно да се съобрази с регионалните особености и културното си наследство. Развитие в насока на радикална политическа власт и засилване на радикален ислям е черната перспектива за страната, срещу която самото население ще противодейства.

     България се гордее с добрите си отношения с арабския свят, което се дължи на толерантността ни. Добрите междудържавни отношения с Тунис трябва да се поддържат, още повече в такъв труден момент, за да се стимулира проевропейското му развитие. Положението в Тунис трябва да ни говори, че винаги има алтернатива за едно общество, щом то реши да отстоява свободата и бъдещето си.

 

 
Автор на статията: Марин Байчев 

Покажи други статии от този автор

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Присъедини се !

Категории статии

S5 Box

RSSFacebook

Анкетьор

Според Вас какво е решението на кризата в Сирия?

Абониране за новини