Начало > Теор. изследвания > Политическо развитие на Република Молдова след разпадането на СССР - Страница 2
Политическо развитие на Република Молдова след разпадането на СССР - Страница 2 ПДФ Печат Е-мейл
Анализи и изследвания - Теоретични изследвания
Написано от Боряна Иванова   
Сряда, 09 Ноември 2011 15:33
Съдържание на статията
Политическо развитие на Република Молдова след разпадането на СССР
Страница 2
Страница 3
Всички страници

 

     Проследявайки внимателно развитието на приднестровско-молдовския конфликт личи бавното, но постоянно налагане на отцепилата се област като фактор в района и постигане на своите цели.

     На сериозно обсъждане се поставя въпроса касаещ руските войски, наследници на 14-та армия, които са установени на територията на Приднестровието и представляват евентуална застраховка срещу нежелано поведение на Молдова или агресор, преминаващ през Румъния. Молдова настоява за получаване на контрол над тези военни части, но й е предоставен такъв само върху силите на десния бряг на река Днестър. Между Москва и Кишинев се провеждат серия от преговори за оттеглянето на руските части, които обаче са затруднени от руската позиция.

     Присъсътвието на 14-та руска армия в районите на левия бряг остава основен военен проблем. Общата бройка от около 5 хил. войници, които са изключително добре въоръжени, е единствената сила в Молдова способна да осъществява настъпателни действия. Повечето от жителите и управниците на самообявилата се Република Трансднестрия, вярват, че 14-та армия ги пази от действия на войски от десния бряг и способства за една относително стабилна политическа обстановка в региона.В същото време Кишинев, както и международните военни наблюдатели заявяват, че присъствието на руски части на молдовска територия води до напрежение. Смята се, че тези части вземат участие по време на боевете за Тихина/Бендери от 1992 г., че части от 14-та армия се трансформират в паравоенни отряди и че голяма част от новосъздадената войска на Трансднестрия се обучава и тренира от 14-та руска армия.

     Под нарастващ международен натиск през 1999 г. на срещата на ОССЕ в Турция, Русия се съгласява да изтегли всички свои войски и въоръжение от Приднестровието, но това в крайна сметка не се случва!

     Важно събитие в този период е спечелването на изборите в Русия от Владимир Путин, стремително насочил усилията си към повече интегриране на бившите републики в ОНД. Освен това през 2001 г. и в Молдова политическите пластове се раздвижват. На власт идва Комунистическата партия с ляво настроения президент Владимир Воронин. В началото,президентът е отворен към Русия. Според някои анализатори на събитията, целта на новото молдовско правителство в този момент е била именно уреждане на конфликтните взаимоотношения с Приднестровието с помощта на Русия. Важно е да се отбележи, че Воронин прави опити да въведе руския език отново в Молдова като втори официален. Всичко това не се приема добре от румънските власти, които виждат опасност от „русифициране” на страната.

     Сближаването се изплъзва, тъй като Молдова не приема т.нар. меморандум „Козак” от 2003 г., който предлага Молдова да се организира на федерален принцип и по този начин да намери разрешение на Приднестровския конфликт. Меморандумът се явява продължение на Московския меморандум от 1997 г. и предвижда да се създаде държава, основана на ефективност и политическа свобода. Документът е представен от Дмитрий Козак, близък съветник на президента Путин и участник в предизборния му щаб. Според предварителния план, устройството във федерацията включва Долна камара и Сенат, като на Приднестровието се дава възможност да има блокиращо малцинство в Сената. От начало Молдова приема предложенията, но след разговори с ЕС и САЩ ги отхвърля. Препъни-камъкът за приемането на меморандума се явява изискването на Русия да поддържа военна база на молдовска територия в продължение на 20 години. Официално Молдова заявява, че това е в противоречие с конституцията й, според която на нейна територия не се допуска да има чужди войски. Истинската причина за отказа от руското предложение е насочеността на Кишинев към евроатлантическата зона на сътрудничество и амбициите му за приемане в ЕС, което би било невъзможно при наличието на руски войски в страната.

     Европейската общност отдава своя принос за така стеклите се обстоятелства като проявява по-голяма загриженост към Молдова и й прави някои отстъпки. Още през 1998 г. се подписва Споразумение за партньорство и сътрудничество между Молдова и ЕС. Важно е да се отбележи, че през 2001 г. след спечелването на изборите от комунистически настроената партия, Европейският съюз насочва усилията си към сътрудничество с нея. В този период Молдова е приета за член на Световната търговска организация (СТО) и е включена в Пакта за стабилност за Югоизточна Европа. Засилените ангажименти на ЕС към бившата съветска република неминуемо рефлектират върху цялостната ориентация на страната и върху стремежа й за разрешаване на Приднестровския конфликт. Самият президент Воронин нееднократно изразява желанието си за приемане на страната му в Европейската общност и поема различни инициативи за европейска интеграция.

     Поредното нажежаване в двустранните отношения между Молдова и ПМР възниква през 2004 г. във връзка със затваряне на училища с преподаване на молдовски език на територията на Приднестровието. В отговор Молдова преустановява преговорите си по регулиране на конфликта и налага икономически санкции на Тираспол. Освен това Молдова въвежда режим за регистрация на всички промишлени предприятия на територията на Приднестровието по молдовски норми и въвежда задължителна отчетност към молдовския бюджет.

     С тази своя стъпка правителството в Молдова се стреми да регулира една от слабите си страни в икономическо отношение за сметка на създалата се ситуация. По време на съветското управление Молдова е средно развита страна с аграрно-индустриална структура. Най-развитият регион в Молдова е Трансднестрияи тъй като по-голямата част от промишлените предприятия са съсредоточени на територията на левия бряг на река Днестър (на Приднестровската република се падат 14% от територията на Молдова, но 40% от икономическото производство в страната), Молдова се опитва да въведе отчетност, а оттам и доходност за националния си бюджет.

     В отговор на ситуацията ръководството на Тираспол решава да спре електрозахранването за няколко молдовски града, включително и Кишинев. Това се случва поради чисто географски и икономически причини  електропроводниците идват от територията на Руската федерация и първо прекосяват Приднестровския район. Ситуацията се определя от специалистите като икономическа конфронтация с елементи на взаимна блокада. В регулирането на този конфликт се намесват украински и руски дипломати. От Тираспол идва предложение по границата с Молдова да се дислоцират украински и руски войски, които да следят за спазване на мира. Приднестровските власти правят една отстъпка и възстановяват преподаването на молдовски език на тяхна територия.

     Търсейки своето място на регулатор в региона, Украйна, представлявана от президента Виктор Юшченко, на среща на ГУАМ в Кишинев представя своя план за регулиране на конфликта. Планът се състои от няколко основни точки: създаване на условия за развитие на гражданското общество; провеждане на свободни многопартийни избори по демократичен стандарт; участие на украинска миротворческа мисия в района; възможност за международна инспекция на военнопромишления комплекс в Приднестровието; мониторинг на Молдовско-украинската граница с участието на ОССЕ. Така на 22 юли 2005 г. молдовският парламент одобрява законопроект за статута на Приднестровието, който съвпада с миротворческия план на Юшченко. Според решението Приднестровието се лишава от статута на суверенна държава и влиза в състава на Молдова, но като автономна област. Същевременно руските военни части трябва да напуснат областта до 31 декември 2006 г. Освен това Приднестровието се задължава да влезе в икономическото и валутно пространство, което може да се отчете като положителен фактор за Молдова, имайки предвид по-високия БВП на първата. Законопроектът дава право на Приднестровието да сформира свой Висш/Върховен законодателен съвет избиран от народа, както и да получи собствена конституция.

     Инициираният план от страна на Украйна е породен от новата й политика на сътрудничество с евроатлантическата общност. Освен това Украйна е вторият по големина търговски партньор на Молдова след Русия, а сепаратистките неуредици по границата й пречат за нормалното функциониране на търговския обмен.

     Преговорите по Приднестровския конфликт продължават през февруари 2006 г. в Кишинев във формат 5+2 (ПМР, Молдова, Русия, Украйна и ОССЕ + САЩ и ЕС). Засягат се въпроси от икономическа значимост за отношенията между Молдова и Приднестровската молдовска република, военнопромишления комплекс и положението в зоната за сигурност. Поставя се и въпросът за режима на украинско-молдовската граница.

     Един от главните проблеми в разглеждания конфликт представлява останалото в наследство от СССР оръжие, което се съхранява на територията на ПМР. Според данни на ОССЕ на територията на Приднестровската република се съхраняват големи количества оръжие, включително и ядрено. Освен от евентуална неправилна употреба от страна на тамошните власти, евроатлантическата общност проявява тревожност и от факта, че това оръжие е с отминала давност, т.е. има опасност при неговото съхранение. Друг проблем, според западните наблюдатели, е незаконната търговия с оръжие от територията на Приднестровието към различни части на света. Естествено властите в Тираспол отхвърлят всички тези обвинения и заявяват, че в заводите и оръжейните складове няма такива количества, за каквито евроатлантическата общност твърди.

     В тази връзка, поради опасения, че през молдовско-украинската граница, контролирана от властите в Транснистрия, преминават контрабандни стоки, ЕС оказва натиск върху преговорите, в следствие на което Молдова и Украйна се споразумяват да вземат контрамерки. От една страна тези мерки са насочени към подобряване на сигурността, но от друга – целят ограничаване на незаконните приходи от нелегалния трафик през тази граница. Според изследване на френски изследователи средствата от трафика на оръжие отиват във властта. Тя от своя страна създава материална база за провеждането на сепаратистката си политика спрямо Молдова. Чрез затягане на контрола по границата, както и контрола по производството и съхранението на оръжие се цели да се подбие финансовия източник за водене на сепаратистка политика. Освен това ще се увеличат приходите от митата към държавния бюджет на Молдова, които сега, според поддръжниците на тази версия, биват пропускани.

     Всичко това довежда до ново задълбочаване на конфликта и излизане на страните от рамките за мирното му разрешаване. Русия застава на страната на ПМР, а на страната на Украйна и Молдова застават ЕС и САЩ. Ситуацията заприличва на тази от Студената война. Властите в Тираспол са обвинени от Бенита Фереро Валднер (еврокомисар по външна политика и политика на съседство) в незаконно блокиране на молдовско-украинската граница. Кризата нараства спиралообразно след като ПМР се оказва изолирана от външния свят, затворена от Украйна и Молдова в собствената си територия. Това едва не довежда сепаратистката област до катастрофа, на която Русия реагира с отпускане на хуманитарни помощи.

     Към момента фактически съществува граница между ПМР и Молдова, с три гранични пункта – от молдовска и приднестровска страна, и силите на ОССЕ между тях.

     Въпреки съществуващите сериозни индикации, от страна на ПМР да получи независимост, като цяло до днешна дата не са отбелязани сериозни сблъсъци между Кишинев и Тираспол. В момента между тях се наблюдава известно „замразяване” на взаимоотношенията, като тази ситуация може във всеки един момент да бъде променена. Това обстоятелство ще бъде обусловено не толкова от желанието на едната или другата страна проблемът да бъде решен, колкото от множество външни фактори, които могат да доведат до ескалация на проблема в региона.

     На 17 февруари 2008 г. на Балканите се случва събитие, което със своята важност, пример и прецедент,повлиява на съдбата не само на останалите държави в региона, но и на страни по цял свят. Създава се независимо Косово. Този акт дава съвсем ново измерение на Приднестровския казус. Косово се превръща в символ за много територии по света, борещи се за своята независимост. Само няколко дни след признаване на законността на провъзгласената независимост на Косово от Хага, Приднестровието призова международната общественост да признае и нея. Според Тираспол, решението на Международния съд за Косово потвърждава суверенното право на нациите и народите на самоопределение. Министерството на външните работи на Приднестровието обявява, че решението за Косово има „общополитически и общоюридически характер”. След обявяването на независимостта на Косово, пред Приденстровието застава все по-открито проблемътсъс статута на отцепилата се територия. Ситуацията в Косово от прецедент се превръща в надежда на други държави, борещи се за независимост.Тя има принципно значение, тъй като създава нов модел за разрешаване на конфликтите, основаващ се на приоритета заправото на народносамоопределение, въпреки че нито една държава-членка на ООН не я признава. Приднестровската молдовска република отново привлича вниманието на ООН към факта,че отговаря на всички международни критерии за независима държава и изпълнява всички необходими условия, за да бъде международно призната. Въпреки тези доводи, световната общественост не давасъгласието си за създаване на още една независима държава. Като причина някои анализатори изтъкват факта, че ситуацията в Косово в никакъв случай не може да се сравнява с тази в Приднестровието. Докато в Косово става въпрос преди всичко за конфликт на етническа основа, Приднестровието е по-скоро геополитически спор.

     След близо две десетилетия прекъсване, през които дипломатическите опити за разрешаване на конфликта почти са прекратени, от руска страна се забелязват първите признаци на компромис. Според техниизточници, Русия е готова да опразни, демонтира,и ако е необходимо, да унищожи съдържанието на три депа за боеприпаси от съветско време в Приднестровието, Кремъл от години посочва наличието на трите военни складове в областта и възможността за загуба на контрола върху тях като основен аргумент за продължаващото присъствие на около 3000 руски войници в Приднестровието.Проблемът идва от самото Приднестровие.На търсения политически компромис от страна на Русия и другите страни участнички в разрешаването на този конфликт, Приднестровието запазва твърдите си позиции и настоява статута на общността да бъде определен като „суверенна независима държава – равноправен член на международната общност”.

     Всички досегашни опити за „умиротворяване” на двата бряга на Днестър, чрез налагането на някакво „международно решение на проблема”, обикновено водят само до ръст на напрежението между Кишиневи Тираспол. Голяма пречка конфликтът в Приднестровието да не намери своето решение и до днес, е политическата криза, която настъпва в страната след април 2009 г. в Молдова.

     Началото на политическата криза в страната идва след парламентарните избори през април 2009 г., когато повторно президентските избори се печелят от комуниста Владимир Воронин, в Кишиневзапочват масови безредици. Недоволните от резултатите на изборите дори атакуват сградите на местния парламент и на президентската администрация. Тогавашните управляващи от Комунистическата партия са принудени да отстъпят пред исканията на опозицията и склоняват да се проведе повторно преброяване на резултатите от гласуването, но това не променя съществено съотношението на силите в Парламента. Взето е решение да се състави ново правителство, съобразно резултатите от предсрочните избори, проведени на 29 юли 2009 г. Опитите на парламента да избере президент на страната (на 10 ноември и 7 декември 2009 г.), като единственият кандидат за поста е лидерът на Демократическата партия Мариан Лупу, приключват безрезултатно, тъй като за избирането му не достигат осем гласа. В края на септември 2010 г., Конституционният съд на Молдова решава, че двата провала на опитите Парламентът да избере нов държавен глава са достатъчно основание за разпускането му и насрочването на нови избори. Те се провеждат на 28 ноември 2010 г., но и новият му състав не дава възможност на победителите от т.нар. „Алианс за европейска интеграция” (АЕИ-2), обединяващ Либерално-демократическата, Демократическата и Либералната партии, да прокарат своя кандидат (доскоро за такъв се смята водачът на демократите Лупу, който е председател на Парламента и в това си качество е временно изпълняващ длъжността президент на Молдова). За целта не им достигат два гласа (разполагат с 59 депутати, докато за избора на президент са нужни 61). В съответствие с конституцията, Лупу, като председател на парламента, продължава да служи като временен президент, докато не бъде избран постоянен титуляр. За министър-председател е избран Влад Филат.Още в началото на своето управление, той заявява готовността си да се пребори с комунистическото наследство, като една от основните му цели е изграждането на правова държава. Новото правителство се опитва възможно най-бързо да подобри външно-политическите си отношения с ЕС и Румъния. Тази прекалено проточила се политическа криза няма как да не се отрази и върху ситуацията в управляващия Алианс за европейска интеграция. На фона на все по-изострящите се отношения с партньорите му от Алианса (и най-вече с лидерите на Демократическата партия Мариан Лупу и известния молдовски олигарх Владимир Плахотнюк), премиерът на Молдова и лидер на Либерално-демократическата партия Влад Филат, настойчиво се опитва да преформатира в своя полза икономическото пространство на страната. За целта той е готов дори на неофициален блок с комунистическия лидер и бивш президент Владимир Воронин, който да гарантира избора на „независим кандидат” за президент в молдовския парламент. Засега Воронин не показва никакви индикации, че е готов на подобен съюз, но на фона на политическата криза и засилващото се обществено недоволство, подобно споразумение не изглежда съвсем невероятно. Друг важен аспект от кризата в Молдова е и зародилата се политическата и икономическа конкуренция между Филат и Лупу, която постепенно се израждав личен конфликт, и в която все по-активно биват ангажирани административните и медийни ресурси на двете партии.В момента, между лидерите на водещите партии в Алианса за демократична интеграция, се очертават фундаментални противоречия, постепенно прерастващи в открита конфронтация. Това обстоятелство, както и тежката икономическа криза, изиграват ролята на изключително неблагоприятни фактори, за разрешаване на Приднестровския проблем в полза на Молдова. Всички политически партии в Молдова определят европейската интеграция като основна цел на страната в следващите години. Подобряването на отношенията с Румъния в последно време е от жизненоважно значение за развитието на този процес. И от молдовска, и от румънска страна е изразено желание за стратегическо партньорство за евентуално бъдещо членство на Молдова в Европейския съюз. „Ние можем да влезем в Европа единствено чрез Румъния”, заявява преди време един от опозиционните лидери, въпреки че това виждане се споделя от доста представители на молдовския елит, небезизвестно е, че напоследък сред голяма част от молдовското население се заражда точно обратната тенденция -пътят на Молдова към Европа трябва да се извърви самостоятелно. Това виждане се споделя и от Воронин и Филат.



 
Автор на статията: Боряна Иванова 

Покажи други статии от този автор

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Присъедини се !

Категории статии

S5 Box

RSSFacebook

Анкетьор

Според Вас какво е решението на кризата в Сирия?

Абониране за новини